Карън Ченс - Призована от сенките

Все още живите въглени в камината, гарафата и двете използвани чаши на масата ми подсказаха, че не са си тръгнали много отдавна. Надникнах в следващата стая, изпълнена с особена миризма, и открих човек. Но не беше Мира.

Висок, едър мъж с тъмна коса и достатъчно странен със своята червена брада, стоеше в ъгъла с риза, разтворена над неговия блед, космат корем. Държеше свещ в ръката си и аз разпознах миризмата: печена човешка плът. Изглежда се е опитвал да стопи кожата на гърдите и корема си, части, от които вече бяха ярко обгорени, рачешко червени. Няколко, които бяха получили допълнително внимание бяха започнали да образуват мехури. Той плачеше тихо, сълзи се стичаха по бузите му и мокреха брадата му, но той не спираше.

Затичах се и захвърлих свещта надалеч. Тя се търколи по пода и изгасна, а той я проследи с празен поглед. След това се протегна към рафта зад себе си, взе друга и беше на път да я запали, преди да изхвърля и нея. Погледнах го в очите, но нямаше никого вкъщи. Някой явно му беше внушил нещо, силно. Зашлевих го, но изглежда не помогна. Опитах се да прикова погледа му в моя, но беше трудно да го накарам да се фокусира достатъчно върху нещо. Вампирите трудно влияеха върху хора, който бяха наистина пияни, надрусани или луди, защото умовете им не работеха правилно. Очевидно това се отнасяше и за онези, които бяха попаднали под внушение.

В крайна сметка, привлякох вниманието му, като изхвърлях свещите и кибрита му в кошчето за боклук, отказвайки да го оставя да си ги върне. Той се съвзе достатъчно, за да забележи, че съм там, и заедно с възприемането той потрепна от болка. Щеше да стане много по-зле, когато мозъкът му се прояснеше, но в момента беше просто неудобно.

— Къде е Мира? — попитах. Той се вгледа в мен, сякаш му беше трудно да си спомни английския. — Виждал ли си момиче, по-ниско от мен, със странни очи…

— Господарят и Лорд Мирча се дуелират — каза той тъжно. Опитах се да повторя въпроса, но той просто се взираше в мен. Имаше само една мисъл в главата му и тя не беше за Мира.

— Къде е този дуел? — Не ми трябваше да търся Мира, ако намерех Мирча — тя щеше да ме открие.

— На сцената.

— Бях там. Празно е.

— Отидоха в стаята на Лорд Дракула за оръжия. — Лицето му се сгърчи от болка, но мислех, че е не толкова заради раните му, отколкото заради мисълта, че господарят му е в опасност. Никога не бях срещала по-малкия неизвестен брат на Мирча, но и не бях ентусиазирана от тази идея. Това, което наистина ме безпокоеше, беше битката. Половината Сенат беше след тях, а те губеха време в дуели?

— Защо се бият?

— Ако моят господар спечели, ще е свободен — брат му се закле. Но ако спечели Лорд Мирча, той ще се върне в плен, вероятно завинаги! — Големият мъж започна да плаче, сякаш сърцето му щеше да се разбие. Въздъхнах. Трябваше да зная. Разбира се, че Дракула не искаше да се върне в затвора или каквото и да е убежище, което Сената е установил за луди вампири. Но докато той и Мирча се биеха, Мира и нейните нови приятели щяха да сложат край на спора като ги убият и двамата.

Обърнах лицето на човека срещу мен.

— Защо се изгаряш сам?

— Лорд Дракула ми заповяда, заради провала ми да държа Лорд Мирча далеч от местонахождението му. Той дойде тук преди час и аз нямаше да му кажа нищо, но тогава всичко, което знаех, се изля от мен.

— Мирча може да бъде много убедителен.

— Моят Господар беше много щедър като не сложи край на живота ми, заради тази некомпетентност.

Очите му заискряха като на истински вярващ. Дори не се опитах да го убедя, че неговия Бог беше чудовище.

— Как е името ти?

— Ейбрахам Стокър, госпожо. Управлявам театъра.

Схванах със закъснение. Добре, това обясняваше доста неща.

— Вече трябва да е късно. Прибери се у дома и потърси медицинска помощ за изгарянията си. Ако някой попита, проверявал си сос тук в кухнята и си се залял с него.

Той кимна, но изглеждаше разкъсан отвътре, така че използвах внушението на Августа. Изразходи ми много енергия и ми трябваше доста усилие да устоя на импулса да го грабна за едно бързо захапване. Да бъдеш в тялото на вампир имаше някой недостатъци.

Стокър се запъти да се тръгва, но рязко спря на половината път до вратата. Главата му се завъртя към мен, независимо от факта, че тялото му остана обърнато на другата посока. Още един инч и щеше да счупи врата си.

— Кажи ми, ако можеш, какъв вид дух си, за да обладаеш толкова лесно вампир повелител?

— Казах ти да си вървиш! — погледнах го предпазливо. Гласът му прозвуча смешно, ниско и с по-голям контрол.