Карън Ченс - Призована от сенките

— Могат да ни проследят по миризмата и сами. Да се крием не е опция.

— А самоубийството е?

Щях да кажа и още нещо, но някой ме сграбчи отзад. Отново. За половин секунда си помислих, че е вампир, но тогава усетих сърцебиенето зад себе си и подуших вонята на немит мъж и престояла бира. Дръпнах се, но мъжът ме последва. Направих това, което чувствах като лек натиск, едва ли бях изразходвала някаква енергия, но той прелетя до другата страна на улицата и се разби в дебелия прозорец на кръчмата. Можех да видя замръзналия шок върху лицето му, половин дузината стъкла, който пронизаха кожата му, дори и кървавата дъга във въздуха.

Неговият приятел, който не бях забелязала, нададе звук на ярост и се затича към мен, изпъвайки юмрук назад. Наведох се и успях да го укротя, като прокарах ръка около гърлото му, блокирайки притока му на въздух. Беше абсурдно лесно — костите в мускулатурата на врата му бяха крехки като на птиченце, и вместо да ми беше трудно да го държа, предизвикателството беше случайно да не му счупя нещо. Никога не съм мислила за това, колко деликатни са хората, особено мъжете, повечето от които дори се извисяваха над мен. Изведнъж стана прекалено очевидно колко внимателни трябва да са вампирите, за да не оставят диря от тела зад себе си. Мъжът правеше това, което вероятно мислеше за бурен опит да се освободи, но за мен беше като държане на пеперуда за крилете, опитвайки се да не ги скъсам. Само лек натиск е достатъчен, за да спра въздуха му, но внимателно, нежно или трахеята му щеше да се разпадне и това мускулесто същество щеше да се смачка като хартийка в ръцете ми.

Той най-накрая се отпусна и аз го поставих долу, за да проверя пулса му. Намерих го и въздъхнах облекчено.

— Изглежда ще се оправяш достатъчно добре и сама — коментира Приткин.

— Срещу хора! Не хората ни преследват.

— Не, но принципът е същият. Когато те погледнаха, двамата мъже видяха единствено слаба жена, вместо да наблюдават хищника в нея. — Той се усмихна кратко и тъжно. — Често имам същото предимство.

— Не можеш да ги повалиш всички, хищник или не!

— Принципът е същият — повтори той, издърпвайки тежкия уличен фенер, който съборих на земята, а след това го натика обратно в дупката с усилие. Газопроводът под улицата се разкъса и се запали със свистене, изпращайки ярки струи към небето. Отскочих назад, заради инстинктивния ужас на Августа, който премина през мен. Но вампир, който не бях забелязала, се запали и затича крещейки. Приткин се ухили злобно. — Никога не бъди това, което очакват.

Той затича надолу по улицата след разбягалите се вампири, крещейки и общо взето правейки колкото е възможно повече шум, а черните кладенци на силата в зрението ми, започнаха да реагират по същия начин. Вампирите не знаеха какво ставаше, но търсеха битка и Приткин изглежда беше готов да им я предложи. И нарече мен луда.

Изтичах обратно в театъра и намерих Били, треперещ зад щанда за билети. Кимнах в одобрение. Нямаше безопасно място в момента, но по-добре да беше с мен, отколкото с онези маниаци навън.

Върнах вниманието си, за да открия Мира. Имаше трима души в сградата и само един беше човек. Можех да чуя силното, стабилно сърцебиене, можех да го почувствам в гърлото си като нещо плътно и сладко. Вампирите не се притесняваха от дреболии, като това дали имат пулс, но можех да ги подуша. И дори от това разстояние носа на Августа, можеше да разчете свежия мирис на бор.

Проследих глада на Августа зад кулисите, опитвайки се да открия точното местоположение на Мира, но мястото беше лабиринт от малки стаи и задънени коридори, с подпори останали на случайни места. Навлязох в гората от рисувани дървета, за да се намеря зад кулисите на сцената. Театърът беше толкова тъмен, че малко неща биха били видими за човешките очи. Различих част от реквизита — ковчеже, няколко знамена и няколко затъпени копия — чакащи за следващото представление. Нямаше знак за активност, но човешкото сърцебиене все още беше на достатъчно добро разстояние.

Най-накрая открих местоположението на мишената си в стаичката зад сцената, надолу по стълбище покрито с прах и стари брони. Хвърлих по едно око на очуканите рицари, докато се приплъзвах между тях, но нито един не потрепна. Първата стая, която достигнах беше обзаведена като трапезария с голяма, лъскава, дървена маса, която практически миришеше на пчелен восък. Беше от дъб, за да си съответства със стените и гредите по тавана. Имаше куп портрети, пръснати наоколо, и голяма каменна камина. Имаше готическо излъчване и щеше да послужи за добър фон на няколко вампира, само че тук нямаше такива.