Карън Ченс - Призована от сенките

Той ме погледна насмешливо.

— Какво да правя с нещо подобно?

Вдигнах рамене.

— Никога не знаеш.

Мирча изучава лицето ми за момент, след което помръдна така, сякаш искаше да хване ръката ми. Отдръпнах се и челото му се намръщи.

— Може ли да предположа, че ще се срещнем отново?

Подвоумих се. Щеше да ме срещне и щеше да направи същата грешка, която щеше да ни доведе до това. Но дали щях да го видя в бъдещето си, беше друга история. Ако не разрушах проклятието, никога не бих рискувала, а тази мисъл накара коремът ми да се свие на топка. Бях толкова изкушена да му кажа да не поставя заклинанието, че трябваше да си прехапя бузата, за да замълча. Но колкото и да го мразех, проклетото нещо бе изиграло голяма роля, за да бъда тук, където съм. Беше ме предпазвало от нежелани домогвания в тийнейджърската ми възраст, помогна на Мирча да ме намери преди Тони като възрастна и го убеди да ме пусне в залата на Сената. Ако променях това единствено нещо, какъв ли щеше да е животът ми? Просто не знаех.

Най-накрая реших да се позова на една литературна интерпретация.

— Мисля, че животът ще покаже.

Мирча кимна, вдигна Стокър и се поклони. Той го направи някак си грациозно, въпреки че носеше 250-паундов мъж, метнат през едното му рамо.

— Ще го очаквам с нетърпение, малка вещице.

— Не съм вещица.

Той се усмихна леко.

— Знам.

Той слезе от сцената, без да каже нищо друго. Стиснах зъбите си и го оставих да си тръгне.

— Създаваш си интересни съюзници — изкоментира Приткин, скачайки върху сцената. — Как накара това същество да ти помогне? Обикновено те са изключително самовлюбени.

Помислих си, че има предвид Мирча и да кажеш такава глупост за вампир и то особено господар… Той видя изражението ми и поясни.

— Имах предвид инкубусът, този, който се казваше Мечта.

Мозъкът ми зацикли.

— Какво?

— Не знаеш какво беше той? — попита Приткин скептично. — Често ли ти се случва да приемаш помощ от странни духове?

Били се засмя.

— Не — казах аз, игнорирайки го. — Името — как го нарече?

— То — поправи ме Приткин.

— Но името…

— Подходящо — съгласи се той — инкубус, който се казва Мечта.

Аз завъртях очи, а той се намръщи.

— Това означава името, което ти даде. Всичките те бяха вариации на една и съща дума. Защо питаш?

Аз седнах замръзнала, зашеметена от прозрението, чувайки един богат испански акцент да ми казва, че неговото име е Чавез и какво точно значи името. Легнах по гръб, гледайки и не виждайки тавана. Бях предала трите кутии в добре поддържаните ръце на Чавез вън пред студиото за татуировки. Разбира се, щеше да е прекалено много да се надявам, че никоя от тях не е била тази на Дракула.

За кратко се замислих дали инкубусът не си играеше с мен през цялото време или беше просто чист късмет, че той бе моят шофьор. Не че имаше значение — и в двата случая бях прецакана. Нямаше шанс тези кутии да са стигнали до Казанова. Което означаваше, че в моето време Дракула отново беше свободен. И вината за това беше моя.

— Най-накрая! — каза някой зад мен.

За момент даже не го забелязах. Бях прибавила Дракула в моя списък с нещата, които трябваше да направя и се опитвах да не мисля колко дълъг бе станал този списък. Но имаше нещо познато в този глас.

— Не мисля, че вампирите някога ще си тръгнат! Да приключваме с това.

Обърнах се бавно, за да открия призрачните контури на млада брюнетка, която се рееше на няколко стъпки над сцената. Спомних си тези големи сини очи и дългата бяла рокля от последния път, когато бях видяла този дух. Тя ме информира, че предпочита да се появява така, когато е в духовната си форма, отколкото да копира обичайния си вид. В резултат на това тя все още изглеждаше на 15.

— Агнес.

Поради някаква причина даже не бях изненадана. Или нервите ми бяха прекалено опънати, за да реагирам, както трябва.

— Как дойде тук?

— Тя се присламчи към пътуването. — Били звучеше огорчен. — Не ми позволи да ти кажа, но беше в огърлицата, когато се върнах отново в тялото ти. Тя трябва да се е крила наоколо и да е прескочила от Франсоаз към теб.

— Защо?

Той сви рамене.

— Не сме говорили много. Въпреки че си мисля, че има нещо повече от това.

— Началото на списъка — съгласи се Агнес. Тя ме погледна. — Освободи я. Това беше команда и казана с тона на човек, който е свикнал да му се подчиняват.

Дори не и опитах да откажа да се подчиня.

— Ти също преследваш Мира.

Агнес кръстоса почти прозрачните си ръце и ми се намръщи.