Карън Ченс - Докосни мрака

— Щях, но честно, трябва да поговорим. Нещо се случи. Нещо лошо.

Аз изстенах и го избутах от главата си. Той се появи, носейки се над голите рамена на Мирча.

Мирча се бе извъртял над мен, подкрепяйки се с ръцете си и внимателно се намести.

— Подготвих те толкова добре, колкото можех, Каси — каза той с неравен, леко задъхан глас, — но това може да боли малко. Чувствам се някак си… по-голям, отколкото обикновено, но ще бъда внимателен.

Исках да му изкрещя да свършва с това — тялото ми го искаше вътре в мен и не се интересуваше дали ще боли.

Били се взря в покритото с пот лице на Мирча и завъртя очи.

— Моля те. Трябваше да ме видиш в разцвета ми. Контесата каза, че имам най-големият…

— Били!

— … талант, който някога е виждала. Както и да е, той не ми изглежда впечатляващ — каза той, мусейки се.

— Млъквай и изчезвай!

Били ме игнорира и преди да мога да го спра изпрати смразяващ вятър към Мирча.

— Особено не и сега.

Мирча извика и се огледа наоколо разтревожено, докато аз зяпах Били.

— Ума ли си загуби?

Вместо отговор Били удари Мирча отново. Студът не беше толкова лош за мен, но и никога не съм усещала духовете по същия начин като останалите хора. Мирча изглеждаше така, сякаш го е ударила виелица. Подутини покриваха плътта му, по влажната му коса имаше ледени кристали и резултатът беше като от леден душ върху нас. Преди да успея да кажа на Били точно колко е загазил, възбуденият глас на Рейф дойде откъм коридора.

— Господарю! Съжалявам, че те безпокоя, но Распутин идва! Той е почти тук!

Рейф замлъкна, когато застана на вратата и упорито загледа пода, леко треперещ от безпокойство. Томас влезе точно след него. Бързо дръпнах одеялото нагоре, но той дори не ме погледна.

За секунда очите на Мирча бяха празни и изпълнени с неразбиране, но след това кимна.

— Колко време имаме?

— Не знам. — Рейф изглеждаше обезумял. В действителност никога не бях виждала през живота си някой, който да кърши ръце, но той правеше точно това. — Луис-Цезар отиде да се срещне с него, но този руски testa di merda води армия от превръщачи и тъмни магове със себе си! И има достатъчно господари, които да се опитат да ни изведат на слънчева светлина!

Томас кимна в съгласие.

— Сенатът се подготвя за защита, но не сме достатъчно. Никой не очакваше атака, тъй като дуелът беше насрочен за тази вечер. Мога да отведа Каси долу. Подземието би трябвало да издържи за кратко.

Мирча игнорира протегнатите ръце на Томас. Той ме вдигна, заедно с одеялото, и тръгна с големи крачки към дневната на апартамента.

— Мирча!

Погледнах нагоре и видях неумолимото му и решително изражение, след което дръпнах заледената му коса, за да привлека вниманието му.

— Какво става?

Мирча се взираше в мен, докато слизахме по стълбите към залата на Сената. Навсякъде около нас стоманените стенни свещници бяха насочени навън с острите, подобни на ножове, декорации по долните си страни, които вече не сочеха пода. Започнах да си мисля, че всъщност това изобщо не бяха декорации и се надявах, че са наясно за това кой е техен приятел.

— Не се притеснявай, dulceata — каза Мирча. — Те никога няма да преминат през вътрешните защити. А това променя нещата малко. Ако Распутин не победи шампиона на Консула, преди да се опита да ни превземе, останалите членове на Сената ще го поставят извън закона. Той няма да спечели нищо от това.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре, имайки предвид, че всички ние ще бъдем мъртви преди другите сенатори да се захванат с него.

— Побързайте! — Томас изхвърча да отвори тежката врата към стълбите подобно на порив на вятъра, дошъл отвън. — Те преминаха външните защити.

Няколко мъже и жени минаха забързано покрай нас, насочвайки се към звука на експлозията. Те имаха толкова оръжия по тях, че Приткин изглеждаше направо невъоръжен. Усетих мощта им, когато ни подминаха — магове-воини. Е, това трябваше да ни осигури малко време.

— Уверявам те, че това няма да се случи, Каси. Аз ще те защитавам.

Не отговорих. Мирча щеше да се опита, не се съмнявах в това, но Распутин трябваше да е луд да се заеме с нещо подобно. А лудият човек винаги имаше предимство в поразиите.

Приткин заобиколи иззад ъгъла и ни последва в спускането ни надолу. Аз се втренчих в него и той отвърна на погледа ми.

— Какво става? Що за измама е това?

Всички го игнорираха. Стълбите трепереха под краката ни и светлините отгоре прелитаха опасно.

— Vaffanculo! И вторите защити паднаха! — изпищя Рейф. Аз не знаех какво значи това, но погледът, който хвърлих на лицето на Мирча, ми подсказа, че не е на добре.