Карън Ченс - Прегърни нощта

— Но аз се опитвам да помогна!

Вдигането на проклятието щеше да ми бъде от полза толкова, колкото и Мирча, и ако имаше едно-единствено нещо, което бе важно за Консула, то това беше личният интерес.

— Знам това, Каси. Но тя не. Тя все още вярва, че си му бясна за поставянето на проклятието и може да опиташ да си отмъстиш някак си. Тя знае, че ти не си длъжна да му помагаш, веднъж умре ли той, проклятието е свалено.

— Наистина ли тя вярва, че ще направя това? Да стоя там и да го гледам как умира?

Ръцете на Рейф стиснаха горната част на бара.

— Не знам какво би си помислила при нормални обстоятелства. Но тези не са нормални! Ние сме във война и тя се страхува да не го загуби. Дори повече, тя се страхува от силата ти. Страхът не е емоция, която тя често изпитва, но когато я изпита… има тенденцията да преувеличава. Може би, ако ти говориш с нея…

Стрелнах го с очи, но не си дадох труд да отговоря. Имах подозрението, че планът на Консула да премахне магията от Мирча, ще включва убийството на този, който му я е причинил. Който, благодарение на гореспоменатия хаос във времевата линия, бях аз.

— Мирча няма да умре — казах аз, опитвайки се да убедя себе си, така както и Рейф. — Той е член на Сената, не новосъздаден!

Рейф не отговори. Вместо това, той протегна ръка, отваряйки длан, за да разкрие тънкия платинен клипс за коса. Разпознах го незабавно. За разлика от повечето древни вампири, Мирча обикновено не се обличаше в дрехите от неговата младост. Аз го бях видяла в тях само веднъж и то беше заради политическо изказване. Той предпочиташе занижените, модерни облекла, с единствен знак за произхода му — дължината на косата му. Веднъж ми беше казал, че по неговото време само крепостните селяни и робите са имали къси коси и че той никога не е бил в състояние да преодолее предразсъдъците около това. Но дори и относно нея се придържаше към модерните тенденции, като я хващаше на врата си с клипс. Този клипс.

Аз стоях на две или три крачки, отчаяна, мъчейки се да не предизвикам видения. Просто си мислех за това, че Мирча е достатъчно силен, не можех да рискувам да го видя. Но този път, моята предпазливост не стори нищо добро. Вълна от картини нахлуха в мен, съкрушавайки ме.

Премигнах, за да се фокусирам, ушите ми звънтяха от внезапната тишина. Едва горящи свещи хвърляха отблясък от воднисто златна светлина около огромно легло, повдигнато на няколко крачки по-високо от останалата част на стаята. Останах с впечатлението, че обстановката беше приятна — тъмно дърво, меки килими и много тежки антики, но не можех да се фокусирам върху тях. Цялото ми внимание беше погълнато от тялото, лежащо върху смачканите чаршафи, порцеланова кожа върху тъмния шоколадов плат. Тъмносини сенки смекчаваха чистите, силни линии, оформяйки ги с фина красота, напълно различна от тази, която създаваше електричеството. Гледайки пламъците да пробягват върху златистите пръсти и продължението на мускулите на Мирча, най-накрая осъзнах съблазънта на свещите.

Той беше разкопчал ризата си, но тя все още беше върху него и бе всичко, което носеше. Беше полепнала по него, тънък бял плат, полупрозрачен от потта, с която беше напоена. Започна бърза поредица от изображения, нито едно, от които не помогна на баланса ми: зърната му бяха настръхнали, потрепващите мускули на корема му, гладки и разтворени бедра, очи от течен кехлибар.

Тялото му, вече стегнато от болка, изведнъж потрепери и се усука буйно. Гърбът му се изви в арка, издувайки гърдите му, огъвайки всеки мускул, докато не изглеждаше така, сякаш гръбнакът му ще се счупи. Пръстите му се изпъваха безпомощно върху влажните покривки, бедрата му потрепваха, сякаш току-що беше финиширал маратон. Главата му се изпъна върху матрака, челюстта му се сви, а сухожилията на врата му изпъкнаха силно. Вгледах се в него със сърцераздирателна болка, която ме накара да искам да го хвана и да го държа, ако това можеше да го опази в безопасност по някакъв начин. Вместо това да прокълне и двама ни. Крайниците му най-накрая се отпуснаха и той се просна по гръб, все още дишайки трудно, а тръпки пробягваха през него няколко дълги минути по-късно. Няколко кичура тъмна лъскава коса бяха полепнали по гърлото му. Само очите му и бледите сини вени под кожата му бяха запазили цвета си. Върху лицето му липсваше обичайната му любезна маска и той изглеждаше отчайващо гладен, почти подивял. Очите му бяха широко отворени, фокусирани върху тавана и той мърмореше нещо с дрезгав, неясен глас.