Карън Ченс - Прегърни нощта

— Трябва да има някаква грешка — казах най-накрая. — Знам, че страдаш, но…

— Не страдам, mia stella. Умирам.

— Но ако отида при него, това само ще направи нещата по-зле!

Рейф трепна, когато не използвах правилното местоимение, но това не го спря.

— Консулът извика експерти от целия свят. И знаеш, че те не могат да я лъжат.

Не, дори не можех да предположа подобно нещо. Консулът оглавяваше вампирския Сенат и беше най-плашещият му член.

— Чух как един й каза, че ако завършиш заклинанието, може би, това ще ме освободи… Но той не знаеше нищо друго.

— Ще намеря друг начин — обещах аз, чувствайки се ужасно.

Рейф изглеждаше истински озадачен при моя отказ. Сякаш да ме моли да рискувам един човешки живот на робство, не бе голяма работа.

— Не разбирам какво не е наред с това. Мирча никога не би те наранил…

— Това не е важно! Щеше ли да се наслаждаваш, ако беше вечното момче за поръчки на Тони?

— Мирча няма нищо общо с копелето Антонио — каза Рейф, обиден.

Поклатих глава, обзета от безсилие. Не, Мирча не беше Тони; въпреки проклятието, въпреки всичко, знаех това. Но той беше вампир. А единственото нещо, на което никой вампир не можеше да устои, бе силата. Ако заклинанието даваше на Мирча контрол върху мен, той щеше да го използва. И подобно на Тони не знаех какво ще направи с нея. Тони ме искаше мъртва главно, защото го предадох на федералните. Имах хиляди причини да им помагам, но основната беше заради това, че той използваше моите видения, които се отнасяха за различни бедствия, които щяха да се случат, за да извлича ползи от тях. Млада и наивна, аз му вярвах, когато той ми казваше, че иска информацията, за да предупреждава хората, които скоро щяха да се окажат в беда. Когато открих какво наистина правеше с информацията, кълна се, никой никога не ме бе използвал така. Нито той, нито някой друг.

Преглътнах, тъй като знаех, че това няма да свърши добре. Но трябваше да попитам.

— Кажи ми истината, Рейф. Мирча ли те изпрати?

Ако той наистина умираше, имаше логика в това Мирча да го изпрати, за да ми каже така. Мирча бе спасил живота ми, като отказа на Тони неговото отмъщение. Дължах му го и очаквах, че той щеше да си поиска услугата.

Това, което нямаше смисъл, бе, че е заповядал на Рейф да се преструва, за да ме накара да си мисля, че всъщност му е казал да стои настрана. Но въпреки че Мирча изглеждаше около ранните тридесет, той бе на 500 години. Преди много време бях открила, че най-лесният начин да разбереш какво иска един вампир, бе да откриеш какво би му било от полза най-много и да игнорираш всичко друго. А това, което щеше да облагодетелства Мирча, бе да завърша заклинанието.

Рейф премигна срещу мен и за момент изглеждаше така, сякаш се е загубил, с широко отворени очи, почти съсипан.

— Мислиш, че бих те излъгал?

— Ако Мирча ти заповяда, да. Не би имал избор!

— Винаги има избор — каза Рейф, обиден. — Дали са ми заповядали да те лъжа… — Той потрепна леко. — Не съм толкова добър актьор.

— Но ти държиш на Мирча. Може да е била заповед, която би ти харесала.

Той въздъхна раздразнено.

— Мирча има много добри качества, Каси. Знам ги много добре. Но има и недостатъци — особено един от тях и се надявам това да не се окаже фатално. Той е упорит. Прекалено упорит е, за да слуша експертите на Съвета, когато те му казват, че не може да осуети това. Прекалено упорит, за да повярва, че дори и неговата сила може да не е достатъчна. И прекалено горд, за да го допусне, дори и да вярва в това!

Това звучеше като Мирча. И в действителност никога не спрях да се чудя как би реагирал той на неизправностите в действието на проклятието. Предполагах, че неговата единствена мисъл би била как да ме покори. Но докато аз вече бях почти свикнала животът ми да излиза от контрол, това определено не беше нормално за него. Мирча манипулираше другите хора, използваше ги, за да могат той или Сенатът да получат това, което искат. Той не беше свикнал някой или нещо да прави същото с него.

— И имай предвид това — каза Рейф бързо — когато мислиш за измама. Магът Приткин няма причина да спаси Мирча. Ако той умре, заклинанието ще бъде развалено. Всичко, което трябва да направи, е да проточва нещата достатъчно дълго, за да може това да се случи и тогава ти ще бъдеш свободна.

Автоматичното възражение, което се роди между устните ми, отмря преди още да мога да го изрека. Кодексът съдържаше някои мистериозни заклинания, които Приткин не искаше да бъдат намерени. Ние се споразумяхме, че щом веднъж книгата беше открита, щях му позволя да я премести, преди да почна да търся контразаклинанието. Но ако той не ми вярваше? Не познавах достатъчно магическото общество, за да знам кого да помоля за малко информация. Така че всички експерти, с които говорехме, бяха познати на Приткин. Като вземех предвид и онова нещо в Париж „ти тръгвай, аз ще остана“, дали то беше за мое добро или бе просто опит да се увери, че няма да намеря нищо? А ако истинската причина, за да продължаваме всичко това, бе, че той искаше така?