Чарлс Шефилд - Сливане

„Индълджънс“ потрепери и започна колебливо, пиянски да се издига. Ненда наблюдаваше на екраните бягащата повърхност. Издигнаха се на метър… на два… ала все още бяха в обхвата на протягащите се пипала. Бреговата линия се приближаваше. Корабът се отклони встрани и продължи бавно да се издига. Мощността на двигателя наближаваше осемдесет процента.

— Ще успеем, Ат. Издигаме се и над нас няма нищо, което да ни спре — Ненда погледна екрана. — Почакай. Имаме проблем. Точно на брега има цяла верига зардалу. Може би сме достатъчно ниско и ще могат да ни хванат.

— Какво правят?

Ненда присви очи. Той не говореше робския език на зардалу така добре, а езикът на тялото беше още по-труден за разчитане. Но протегнатите пипала и горните две, вдигнати високо над главите с широко разтворени зейнали човки, бяха успокоителни признаци.

— Няма да повярваш, Ат! Поздравяват ни.

— Така и трябва да бъде. Не демонстрираме ли пред тях, че както обещахме, можем да напуснем повърхността на Дженезий и да отидем в Космоса?

— Да. Но като разберат, че нямаме намерение да се върнем, едва ли биха ни поздравявали така възторжено. Те се надяват да ги измъкнем от планетата и да ги отведем обратно в Спиралния ръкав. Като разберат, че сме ги излъгали, ще побеснеят.

— Може би.

Корабът равномерно се издигаше, махащите зардалу се виждаха като сини точки на сиво-кафявия бряг. Атвар Х’сиал се настани по-удобно до Ненда.

— Но те трябва да са ни много благодарни.

— Хм?

„Индълджънс“ се движеше по-бързо над плътната мъгла на ниската атмосфера на Дженезий. Луис се извърна към сикропеанката до него. Беше започнал да се тревожи за следващия ход. Може би вече бяха извън планетата, но все още бяха дълбоко в обърканото време-пространство на Торвил Анфракт.

— Аз твърдя, че те трябва да ни бъдат благодарни — феромонното съобщение съдържаше обертон на сънливо задоволство. Нямаше никаква следа, че само преди минута Атвар Х’сиал е била изправена пред опасността да загине. — Помислете си само, Луис. Ние бяхме много добри към тях. Не ги изтребихме, макар че самото споменаване на зардалу буди страх в целия Спирален ръкав. Нито ги осакатихме, въпреки че те имат навика да постъпват така с робите си. Не отнехме и най-ценните им придобивки… Недалновиден пропуск от моя страна, признавам, за който поемам цялата отговорност. И дори напускаме тяхната планета.

— Ти си самото милосърдие, Ат.

— Според зардалските стандарти ние сме господари и двамата се проявихме като любезни и великодушни — Атвар Х’сиал се наведе по-ниско до пода на кабината. — Ние обаче направихме едно друго нещо за зардалу, което не ми е толкова приятно. Показахме им, че пътят от Дженезий към Космоса е отворен.

— Не е наша заслугата, че сингулярностите са изчезнали. Просто се случи. Може би ще се появят отново — Ненда улови друг полъх на феромони с безпогрешно молекулярно съобщение. — Ей, по-добре е да не заспиваш. Сега не е време за сън. Още сме по средата на Анфракт. Вероятно той също се променя. Летателният план, който изготвихме, може да не ни изведе навън.

— Ние се измъкнахме от Дженезий — сикропеанката затваряше двойката жълти рога, тоест изключваше ехолокаторните приемници. Дългите метър антени върху главата й прибраха нежните, прилични на ветрило приемници. — Не се съмнявам, че вие ще намерите път да се измъкнем от Торвил Анфракт. Събудете ме, когато излезем. Тогава ще изчисля траектория, която да ни отведе до „Хев-ит-ол“.

— Не се опитвай да се откачиш с приказки за моя кораб — Ненда се обърна да погледне Атвар Х’сиал, която беше разпростряла удобно на всички страни шестте си многоставни крайника. — Трябва да стоиш будна и нащрек. Ако не мога веднага да изляза от Торвил Анфракт, опитът може да е фатален.

— Също и за вас — тънкият хобот на сикропеанката се изви надолу и се пъхна в торбичката в долния край на надиплената буза. — Вие трябва да сте поласкан, Луис — каза сънливо тя, — и доволен, че ви имам такова доверие. И, разбира се, че разчитам на вашето добре развито чувство за самосъхранение .

Репутацията на Торвил Анфракт беше лоша, но действителността беше още по-лоша. Понятия като „времепространствена множествена свързаност“ и „макроскопични квантови състояния“ не изразяваха и половината от нея. Анфракт е съществително, образувано от прилагателното анфрактно, което означава пълно с криволици, завои и лъкатушения. Ала в това се съдържа само малка част от истината. Дори знанието, че Анфракт е артефакт на Строителите с невъобразимо огромни пропорции, не успява да предаде цялата истина.