Чарлс Шефилд: Сливане

Потта се стичаше по обърнатото му надолу лице и влизаше в очите му. Луис се изправи и отново се избърса с хавлията. На стотина метра от него морето беше хладно и примамливо. Той щеше да се гмурне още преди час, ако много преди това не беше научил за напастта с остри като бръснач зъби, която плуваше под спокойната повърхност. Пред него зардалу приличаха на домашни любимци.

Би могъл да отиде и в тунелната система и да види как се справя Атвар Х’сиал. Там щеше да е тъмно и влажно, но по-хладно.

Луис Ненда се отдалечи от вентилационната тръба и остана за момент замислен. Чувстваше се малко по-различно. Какво му ставаше? Може би от седенето с наведена глава се бе замаял. Сигурно не беше някакво нормализиране на времето. Беше по-топло от всякога. Дори имаше чувството, че темето му гори.

Той вдигна ръка и разроши тъмната си объркана коса. Пареше. Главата му беше гореща . Може би се разболяваше. Само това му липсваше, да лепне някой чуждопланетен вирус насред този пущинак, където ако нямаш човка и сини пипала, местните лекарства и болкоуспокояващи не ти действат.

Луис свали ръка от темето си. И тогава видя земята пред него да трепка. Той погледна, примигна и отново погледна. Виждаше нещо — нещо, което беше невъзможно. Виждаше сянка .

Неговата сянка. Луис се обърна и вдигна глава. Видя неекранирано слънце, ярко и блестящо. За първи път откакто той и Атвар Х’сиал бяха стъпили на Дженезий въртящата се светлина на кръговите сингулярности беше изчезнала.

В продължение на две секунди Луис гледа право в оранжевото слънце — достатъчно дълго, за да не вижда нищо, освен тъмни пулсиращи кръгове, когато престана да се взира. Още преди да бяха изчезнали, той се втурна към вътрешните тунели.

Трябваше да намери Атвар Х’сиал и да я изведе на повърхността, преди някое зардалу да види какво се беше случило и да разбере значението му.

Остатъчните отражения на слънцето го бяха заслепили и той не виждаше какво има пред него. Близо до входа на тунела се блъсна в някакво еластично тяло, което го отхвърли върху пясъка. Ненда чу ниско сумтене. Три многоставни крайника се пресегнаха и без усилие го изправиха на крака.

— Луис Ненда, пестете енергията си за по-късно — феромонното съобщение на Атвар Х’сиал стигна до него с подтекст на загриженост и предупреждение. — Страхувам се, че имаме проблем.

Гигантската сикропеанка го сложи внимателно на пясъка. Изправеното над Ненда същество наведе бялата си безока глава с чифт жълти, отворени рога под разперени като ветрило антени, дълги около метър. Главата се държеше на къса шия с червени и бели дипли, преминаваща в тъмночервен торс. Цялостното впечатление от подпряното на шест многоставни крайника същество беше кошмарно.

Но не и за Луис Ненда. Той не обръщаше внимание на анатомията на сикропеанката. Беше виждал твърде много извънземни, за да се впечатлява.

— Имаме проблем? Какъв? — беше твърде задъхан, за да може да говори, но феромонната му приставка влезе в действие.

— Вътрешността на Дженезий се променя по начини, които не мога да обясня — за разлика от робския език на Зардалската общност, феромонният език на сикропеанката притежаваше прецизност и изразителност, каквито не притежаваха и най-богатите човешки езици. Речта на Атвар Х’сиал включваше образи на срутващи се стени, затварящи се тунели и изчезващи дълбоко в планетата зали. — Ако това продължи, нашата претенция за изследване на вътрешността ще стане безсмислена. Зардалу ще искат да им демонстрираме силите, които толкова дълго твърдяхме, че притежаваме, и да ги изведем в Космоса.

— Не само вътрешността се променя — Ненда посочи нагоре, знаейки, че надипленият резонатор върху бузата на Атвар Х’сиал го облъчва с ултразвукови импулси, а жълтите рога използват отразения сигнал да изградят подробен образ. Сикропеанката можеше да „вижда“ жеста на Луис идеално, но тя не можеше да види изчезващите кръгови сингулярности и появата на голото слънце. Никой сикропеанец не може да възприема светлина или друга електромагнитна радиация с дължина на вълната под тази на топлината.

— Там горе, Ат — продължи Ненда. — Те изчезнаха. Преди две минути.

— Защо?

— Проклет да съм, ако зная. Или ако ме интересува. Но трябва да отидем при „Индълджънс“ и да излетим.

— Ами ако бъдем върнати отново на повърхността както по-рано?

— Тогава ще сме в голяма беда. Но ако вътрешните тунели вече се затварят, вече сме в беда.