Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Да, след четири години. Между другото, напразно. Трябва да си купим… ако още има такива. Нека си стои бракмата, ще си играем понякога „Дигер“.

— „Дигер“… — мечтателно каза Подляра. — Да…

— Събирахме се там една компания… начинаещи програмисти. На стар, извън движение, шлеп. Около единствения компютър. — Чингиз се усмихна, явно спомняйки си нещо свое си. — Учехме се. На всичко. Пиехме гадна бира, гадно кафе, ядяхме хлебчета за три копейки и кюфтета от дреболии… Хубаво беше. Нали, Тоха?

— Вярно е — кимна Подляра. — Само дето тогава нямах „Харлей“, а „ИЖ-Юпитер“. Ама иначе беше супер.

Той шумно отпи от кафето. Изтри устата си с горната част на дланта.

— Е, братчета-зайчета? Какво ще правим?

— А защо трябва да правим нещо? — отговори Чингиз с въпрос. — Да попречим на Дибенко да разпространява програмата — не е във властта ни. Ние да я разпространяваме… Да, разбирам колко бързо ще се харчат дисковете с програмата, позволяваща да си създадеш свое безсмъртно копие във виртуалния свят. Но знаеш ли, и така имам с какво да живея.

— Какво възнамерява да прави Дибенко с програмата? — попита ме Подляра.

— Не знам — свих рамене аз. — Можем да пробваме да го попитаме. Току-виж отговори честно.

Чингиз въздъхна:

— Програми от такъв тип, за разработката на които е потрошено море от пари, върху които са се трудили десетки специалисти, не се крият под миндера. Това изобщо е невъзможно. Целият въпрос е кога ще я извадят на пазара.

— Тъмния Дайвър трябва да питаме… — казах аз. — Какво иска…

— Ще дойде той — присви очи Чингиз. — Къде ще ходи…

— Привети…

В кухнята влезе Пат. Сънен, потъркващ очите си, в дънки и бос.

— Какво от толкова рано… — отваряйки хладилника, измърмори той. Застина за миг, избирайки си плячка, после измъкна кутия кисело мляко и се пльосна до масата. — Развикали сте се тука, из цялата къща се чува…

— Ходи да се измиеш — нареди Чингиз.

— Ъхъ. Само да похапна…

— Правилно — подкрепи го Подляра. — Излишната хигиена — това са интриги на изнеженото западно общество. Истинският хакер трябва да бъде мръсен, несресан, с жълти зъби и безцветно лице.

Пат погледна хакера изпод вежди, но упорито продължи да яде киселото мляко.

— Днес имам работа — каза Чингиз. — В дълбината мога да вляза чак вечерта. Хайде да се срещнем тук… но в дълбината . В седем часа. Не, по-добре в осем. Всички ли ги устройва?

— Не може ли малко по-рано… — обади се Пат. — А?

— Хлапе, ти по-добре засега да не влизаш в дълбината — изрекох аз.

— Защо пък?

— От децата по традиция стават най-добрите заложници.

Пат изфуча:

— Аз днес ще бъда два метра висок и с брада…

— Леонид е прав — кимна Чингиз. — Мисля, че ще ти се наложи да изкараш два-три дни без виртуалност.

По погледа на момчето разбрах, че съм паднал в очите му… значително по-надълбоко от размерите на онази нещастна пропаст пред Храма.

— Льонка, аз съвсем съм ти обиден!

— Но чуй…

— Ти стреля в мене с ракетомет — съобщи Пат, облизвайки лъжицата. — И ме уби. А ако бях преживял болеви шок? Или ми се беше пукнал апандисита?

— Не ни баламосвай — спокойно отвърна Чингиз. — Днес оставаш без дълбина .

— Е, ще видим какво ще постигнете без мен там… — измърмори Пат. — Ще отворим ли онази програма? Искам да се позанимавам малко… не в дълбината , просто така… Да прочета хелповете…

— Забравих си ключа — усмихна се Чингиз. — Хапна ли? Върви да се измиеш.

— Гадове — подхвърли Пат, ставайки. — Какво, на трима мъже ви е лесно да се справите с едно дете?

— Като се обидиш, си дете — вадейки пура, каза Подляра. — А като сваляш гигабайти порно — съвсем възрастен.

Изглежда тийнейджъра предпочете да не спори с Подляра. Изсумтя и излезе.

— Сам няма ли да влезе? — попитах аз.

— Не. Той вижда, че ние не се шегуваме. — Чингиз също запали цигара. — С програми му се занимавало…

— А ние какво, всъщност, изплашихме ли се? — Подляра пусна гъсто кълбо дим. — Е, да… необичайно е. Нов декор в театъра на живота. Изкуствен разум… разумен или почти разумен електронен двойник, възможност да се пребивава едновременно и в дълбината , и в реалния свят…

— Това не е нов декор — казах аз. — Нова сцена е, на която ще ни се наложи… дори не да играем, а да живеем.

— И все едно. Ние сме свикнали веднага да виждаме лошото. Свикнали сме да подозираме, свикнали сме да се страхуваме. А ако това е чудо? Спасение? Настъпване на златен век? Повяват се роботи, разбираш ли! Човек е щастлив, да не повярваш!