Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Чингиз се засмя.

— И ето, че тогава разбрах — лятото е свършило.

— Какво ти става, Чингиз? — попитах само.

— Нищо, всичко е наред…

Той хвърли в пепелника изгорялата цигара. Попита:

— Нима още не си го почувствал, Леонид? Това велико изкушение? Това дихание на вечното лято? Какво значение има измисленото от Дибенко оръжие! Ако не беше той — някой друг щеше да успее. Рано или късно. Нека да го съдим не с това. Дълбината. И вечното лято. Живот, илюзия за живот… Аз, или моят двойник… Каква е разликата? Ако той влезе в лятото? Леонид… не можеш да удържиш джина в глинена стомна. Дълбината ще стане различна. Дали ще направим нещо или не — все едно. Може би ще помогнем на новия свят да дойде? Ще разкрием ключовете си, ще инсталираме „Изкуствена натура“. И ще влезем в лятото…

— Не — казах аз.

— Защо?

— Има ги Маниака, Мага, Крейзи. От техните думи зависи дали ще си спомня своя ключ. Има я Вики. От нейните думи зависи, ще вляза ли аз в лятото. Има го Дибенко. И повярвай — той мисли над всичко това не за първи ден. Има го Тъмния Дайвър. И аз бих искал да узная към какво се стреми.

— Толкова условия… — кимна Чингиз. — Толкова условия и едно лято за всички.

Зад гърбовете ни се дочу хлипане. Обърнах се. Подляра стоеше до стената и триеше сълзите си с мръсна носна кърпичка.

— Чингиз… — Той шумно се изсекна. — Чингиз, изпей още веднъж за лятото? А? Не запомних всичко. Как беше там… „малини в устата“, „аз дълго ще карам велосипеда“…

— Ти си безсърдечен мръсник — изръмжа Чингиз. — Безсърдечен и неромантичен.

— Аз? Аз си слязох за пурата. А ти вече си я изпушил. Но аз ти прощавам всичко, Чингиз. Само дай още малко за лятото… Слушай, а можеш ли така и за пролетта?

— Не мога. Пролетта е промеждутък между зимата и лятото, тя не е самодостатъчна.

— А разправяш, че аз не съм романтичен — въздъхна Подляра. — Добре… приключихме. Само да не забравиш, поете, че днес трябва да ходиш да си разпределяте територии.

— Колко пъти трябва да ти обяснявам, че не ходя да разпределям територии! Това са делови преговори!

— Какво значение как ще го наречеш? — Подляра ми намигна. — Оставяй цигарата и потегляй. Само да не забравиш да почистиш цевта…

Чингиз ме погледна:

— Вярваш ли ми, че някой ден ще изхвърля тоя тип от къщи?

— Не — поклатих глава аз.

— Ето, че и той не вярва. Добре… шегите са си шеги… Откъде ще влезеш в дълбината , Леонид? Пат не се брои, значи има свободна машина. А каналът ми е добър.

— По добре от къщи. Свикнал съм.

— Добре. Ела в осем.

Чингиз излезе от кухнята. Сгушилият се под масата ритривър се повдигна и потъпчи на място, гледайки ту след стопанина си, ту към нас.

Количеството надделя над качеството. Байт изпусна почти човешка въздишка и легна обратно.

— Обземат го понякога такива настроения — весело каза Подляра. — Шантав романтик. Важното е да го изслушаш и навреме да го избъзикаш. Че иначе няма да оцелее в бизнеса си. Ще разкаже на деловия си партньор за несъвършенството на мирозданието, за красотата, скрита в сивите камъни, за отиващото си лято, как жално извива птицата, заблудила се в нощното беззвездно небе… И някой ще си отбележи: „Чингиз омеква“. И край. Оцеола не уцели. Или Акела не уцели? Кой там беше водач на глутницата, и кой — вожд на семинолите?

— Акела.

— Какво Акела?

— Акела не уцели.

— Да не ме ментиш? — подозрително попита Подляра. — Отдавна не съм препрочитал Киплинг…

— Сега няма ли да уцели?

— Сега… сега по-скоро ще извади душата на някого. Чингиз на работа и Чингиз сред приятели — това са съвсем различни хора. С първия аз, слава на всевишния, почти не се познавам.

deep

[Enter]

Цветна виелица…

Почти за всички дийп-програмата се асоциира със сняг. Топъл, цветен, но все пак сняг. Но сега Дибенко е готов да подари на света вечно лято.

Защо на мен то ми се струва снежна пустиня?

Не съм прав. Не… не е това. Нямам право. Нямам право да решавам вместо другите. Ако дори за Чингиз „Изкуствена натура“ е съблазнително изкушение, то какво да кажем за другите? За хлапака от провинцията, който остава да работи цяла нощ, заключен в офиса, само и само да влезе през хилава линия в дълбината , без никакви шлемове и гащеризони, само да се озове под небето на Дийптаун, на воля да се наиграе в елфическите пространства, да отскочи до евтин бордей и да посети недостъпен в живота ресторант… Какво да кажем за прикования към креслото инвалид, за когото дълбината е единственият шанс да стъпи на собствените си крака, макар и върху нарисувана, но толкова истинска трева. Какво да кажем за всички нещастни, тъгуващи, измъчени, уморени, разочаровани?