Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Дълбината…

Танц, танц на топли снежинки. Всмукващ в тъмнината водовъртеж. Калейдоскоп, фойерверк…

Светлина.

Стоя в хотелската си стая. Всичко е наред. Върху кревата са Протей и мотоциклетиста. Уморените стари кукли…

Ти ще дойдеш при мен, Тъмни Дайвъре. Ще дойдеш, и ще си поговорим.

Проверявам джобовете. Ето го подарения от Дибенко пистолет.

Значи съм готов за разговора.

А ето го и пейджъра с мигащото огънче. Да… най-накрая Дик се е появил…

Явно нервите му сериозно са се разклатили от промъкналия се след нас Император…

Самият Дик го няма в дълбината , оставил е съобщение на пейджъра.

Включвам на приемане, появява се изображение.

Ама че работа… Ние рядко се знаем един друг по лице.

— Здравей, Леонид.

Той наистина е старец. Дявол да го вземе. Над петдесет е. По-точно не мога да преценя. Имам прекалено малко познати тъмнокожи.

Никога не съм предполагал, че Крейзи Тосър е негър!

— Имам съвсем малко време — казва Крейзи. Опитва се да се усмихне. Върху лицето му е изписана болка. Той лежи и около него се суетят някакви сенки. — Измолих… една минута. Няма проблем. В наши дни не умират от първи инфаркт. Нали?

— Така е, Дик — изричам аз, макар и той да не може да ме чуе, отдавна са го откарали в болницата, над него сега бдят лекари и болногледачки и аз вярвам, че всичко ще е нормално, Ричард е осигурен човек, американската медицина не е като нашата и всичко непременно ще е наред, не може да не бъде…

— Дъщеря ми ще ти прати писмо… а с мен всичко ще е наред. Нервите ми се разклатиха, Леонид. Остарях. Остарях и оглупях. Нищо…

Дик поглежда някъде встрани, едва забележимо кимва. Карат го да бърза. Изобщо не знам какво е казал, какво е излъгал, за да му позволят да изговори това съобщение пред камерата. Нещо за важен договор, за сделка за милиони долари, вероятно…

— Вярвам, че си достигнал. И ще направиш всичко както трябва, и това го вярвам. Успех… дайвър. Поработи и за мен… глупчото със слаби нерви. Успех.

Изображението изчезва.

Такива ми ти работи… такива ми ти работи.

Спомних си как се промени лицето на Дик, когато Императора попита: „Кои сте вие?“.

Ето ти зараждащ се изкуствен интелект. Ето ти прогрес. Във всеки случай убива почти наистина.

Не, не мисля, че Императора е ударил Крейзи Тосър с нещо подобно на оръжие трето поколение. По-скоро тук наистина са виновни нервите. Напрежението, умората… и болното сърце.

И все пак сътвореният от Дибенко живот вече е готов да убива.

Отварям вратата. Предпазливо се оглеждам в коридора, излизам, заключвам.

Докато се спускам по стълбите, пращам на пейджъра на Дибенко молба за среща. Не обичам да чакам. Затова и навярно ми се налага постоянно да се занимавам с това.

Само да се хване такси в Дийптаун никога не е проблем. Едва съм вдигнал ръка, когато колата спира. Шофьорът е млад пънкар с гребен от цветни коси на главата и разкъсано яке на голото си тяло. Изглежда, програма. Казвам адреса и се разполагам на задната седалка.

Днес по улиците има постоянни задръствания. Таксито едва пълзи. Отминаваме Виртуалния площад, после колата свива нанякъде, в китайския квартал.

— Така по-бързо ли е? — интересувам се.

Чайнатаун се появи в дълбината неотдавна. Китай доста дълго не искаше да влиза в общата виртуалност. Но все пак и тях ги увлече…

Сега кварталът стремително нараства, разтягайки Дийптаун около себе си. Пространство във виртуалността — колкото си искаш. Вероятно това се харесва на китайците.

— По-бързо е — отговаря шофьорът.

— Сигурен ли си? Смяната на маршрутизацията…

— Сигурен съм.

И в този момент маниерът му на отговаряне престава да ми харесва.

Поглеждам мощния, обръснат тил. Превъртам в паметта си краткия разговор.

Програмите-шофьори по принцип са учтиви. Лаконичен до грубост може да бъде само човек.

Не успявам да довърша размислите си. Нещо вътре в мен крещи — инстинктите, усетът, интуицията.

В следващия миг притискам към тила на шофьора дулото на пистолета. Леко, но осезаемо.

— Спри колата!

Цветни фенери над лавките. Хартиен дракон в яркосиньото небе. Всичките лица на минувачи са усмихнати.

— Колата — повтаря шофьорът. И започва да набира скорост.

Това не е програма! Аз дадох нареждане и не получих нито отказ за изпълнение, нито подчинение. Само човекът умее да лъже и да протака.

— Младеж, ще съжаляваш. Имам оръжие трето поколение.

Шофьорът се обръща към мен. Усмихва се.