Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Той знае какво съм се опитал да направя и знае, че съм претърпя неуспех.

Господи, откъде са тези възможности у него? И имат ли те предел?

Не може да нямат… Иначе отдавна да се е добрал до файла и да го е разшифровал. Тъмния Дайвър не е всесилен.

Значи…

Скачам, претъркулвам се през капака на колата. Падам.

Боли, дявол да го вземе…

Тъмния Дайвър продължава да стои до стената. Само че не е стъпил на земята, той виси на метър над асфалта, бавно местейки крака във въздуха. Ето защо не го виждах.

— Давам ти два часа, Леонид — произнася той съвсем спокойно. — После ще започнат доста сериозни проблеми. Засега довиждане.

Може би щях да успея да стрелям. Но сега той е с лицето на Ромка. И това ме спира. Той е гадина, все пак…

Тъмния Дайвър прокарва ръка по стената — и в нащърбените тухли се отваря тесен процеп. През този процеп той и си отива, вмъква се, сплесквайки се в тънък цветен лист.

Още една демонстрация на сила…

Иска ми се да плача. От обида. Като детенце, наказано в ъгъла с напътствието „да си помисли“.

Прибирам револвера на Стрелеца в кобура, пистолета — просто в джоба. Хвърлям последен поглед на колата, в която е застинало простреляното тяло на пънкаря.

— Стой!

Гласът на полицая е тънък, пронизващ. Човек с такъв глас троши тухли с пета. На външност онзи страшно наподобява Джеки Чан.

— Стоя — меланхолично отвръщам аз. Някак си не ме плаши полицията на Дийптаун след общуването с Тъмния Дайвър.

— Свали кобура, хвърли го на земята!

Подчинявам се.

Полицаят, държейки ме под прицел с масивния си револвер, се приближава. Предпазливо поглежда в колата. Очите му се опулват.

— Не е мъртъв, просто така си мирише — любезно съобщавам аз.

— Това ще ти струва скъпо… — съобщава полицаят, даже с някакъв възторг. Тъга по шофьора в очите му няма, на него му е ясно, че всичко е наужким…

— Не мисля.

Кобурът с револвера е пред краката ми, но виж, пистолетът на Дибенко ми е под ръка. Място за колебание няма. Дали са ми два часа за размисъл. Разправиите с полицията не влизат в плановете ми.

Погледът на полицая става невероятно смаян. Той се вкочанява и пада по гръб. Ръката му продължава да стиска здраво пистолета.

Приближавам се, леко треперя, докато се взирам в лицето на „Джеки Чан“. Ами ако Дибенко е излъгал за първите пет патрона?

Полицаят започва да бъбри с такава скорост, че програмата-преводач се задавя и аз чувам родната му реч. Ех, не съм силен в китайските йероглифи.

— Какво направи? Какво направи, негоднико? Какво направи с мен? — най-накрая програмата се справя със задачата си.

— Не се вълнувай — успокоявам аз пазителя на реда. — След четвърт час парализата ще премине. Нали сте поръчали разработката на парализиращо оръжие? Та ето, тя приключи с успех!

Оставям го да лежи и да се любува на небето.

Полезно ще е полицията на Дийптаун да помисли върху последствията от поръчката си. Не знам дали е възможно да се върне времето назад, възможно ли е да се вкара джина обратно в бутилката.

Но току виж комисарят Джордан Рийд се изхитри да направи този фокус? Той все пак не е глупав мъж.

— Закъсняваш — отбелязва Чингиз.

Кимам и влизам.

По вида ми вече не личи, че до неотдавна съм се търкалял по мръсния път, нито пък, че съм скачал като тигър или съм бил целият опръскан с кръв, примесен със силициева каша.

Хубава е мръсотията при нас, в Дийптаун. Електронна. Бързо изсъхва и пада. Само че, не знам защо, човек си спомня за нея. Дали да не вляза в джакузито? Или то и тук е натъпкано с бира?

— Общувахме си с Тъмния Дайвър.

— Охо… — Чингиз кимва към вратата за библиотеката. — Да вървим да разказваш. Всички вече са тук.

— Всички?

— Освен Пат. Сложих го да си подготвя уроците. Понякога е полезно.

В библиотеката наистина е целият ни отбор. Настроението не е същото, каквото беше преди похода в „Лабиринта“. По-спокойно, може би… И в същото време — по-тъжно. Маниака и Мага разговарят за нещо, седейки при камината и пийвайки си уиски. Свикнали са на всякакви глезотии в своята Америка… Подляра е в своето амплоа. Дълга редица бутилки „Жигульовска“, половината са празни, а другата половина — пълни. Вече ме гложди диво любопитство, трябва да я пробвам тая бира в реалността. Току виж се окаже, че наистина през последните години вкусът се е подобрил?

— Даден ми е ултиматум — съобщавам вместо поздрав. — Разполагам с два часа… по-точно, вече два часа без десет минути, за да предам на Тъмния Дайвър файла от Дибенко. След този срок са обещани гадни последствия.