Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Маниака мълчаливо ми сипва уиски, аз вземам чашата и разказвам всичко, случило се в Чайнатаун.

Когато приключвам, от срока трябва да се махнат още петнайсет минути. Чингиз пуши цигара след цигара и става все по-мрачен.

— Киберпънкар си пречукал значи — въздъхва Подляра. — Браво бе, жесток си…

— Какво ви е мнението? — питам аз. — Честно казано, не съм готов да реша сам.

— Какви са възможностите на Тъмния Дайвър в действителност? — пита Маниака. Той отново свежда всичко до точни… и неприятни въпроси.

— Доколкото видях — много сериозни. Той правеше това, на което аз някога също бях способен… докато ме подхранваше силата на Неудачника. А то… то е страшно много. Аз съм поразен, че Дибенко все още се изхитря някак да му се противопоставя.

— Ще можем ли да устоим? — продължава Маниака.

— Аз например ще допиша защитната си програма… — започва Мага. Неловко се усмихва, маха с ръка и млъква.

— Не — честно отговарям аз. — Той лесно можеше да ме довърши там, при колата. Да излети по-нависоко и да ме разстреля. Или да стане невидим и да ме разстреля. Би могъл да направи каквото си иска.

— Да беше геройствал така в „Лабиринта“… — ядосано изрича Подляра. — Да беше убил Императора или облекчил пътя ни…

— Нике не е Тъмния Дайвър.

Как не ми се искаше да говоря всичко това. Отлагах го, докато беше възможно…

— Сигурен ли си? — скептично пита Чингиз. — Видял ли си я отново?

— Виждам се с нея всеки ден. Нике е Вики. Жена ми.

— Мадам! — възторжено се провиква Мага. — Веднага разбрах, веднага като я видях! Почувствах познатия почерк! Само че не се обадих… щом не иска да си признае, значи не иска…

— Хайде-хайде — подхвърля Маниака. — Леонид, сигурен ли си?

— В Нике не съм сигурен. Но на Вики вярвам. Тя не е Тъмния Дайвър.

Други въпроси не възникват. Маниака и Мага, предполагам, вярват на Вики. Чингиз и Подляра — на мен.

— Трябва да кажем на Пат — замислено се обажда Чингиз. — Още се надува… Добре, с Нике е ясно. А с Тъмния Дайвър? Какво ще правим?

— Твоето мнение?

— Да му дадем програмата. Ще я използваме ли самите ние… нека всеки решава за себе си. Но да се отървем от Тъмния Дайвър. Аз няма да я пускам на дискове… И изобщо ще препятствам този канал в Русия до последно! Все някак ще си заработя парчето хляб и без съмнителни постъпки.

— С хайвер и масло — промърморва Подляра. — Момчета, можем просто да унищожим програмата. Тъмния Дайвър не ми прилича на психопат. Няма да тръгне да си отмъщава заради самата мъст. Отпадне ли нуждата да ни преследва — ще се прехвърли на Дибенко. А той сам си е виновен — всичко това е негова работа. Аз казвам — да я унищожим. Безвъзвратно! Да я пратим на майната й! На чий хард е тя сега?

— На моя. — Чингиз се бави за миг. Поглежда ме, усмихва се… и аз виждам в очите му неговото безкрайно лято. — Добре. Аз съм съгласен. Да я ликвидираме. Заедно с харда. До дупка. Да не разчитаме на форматирането и презаписа. Дупка с бормашината и шишенце киселина вътре.

Маниака свива рамене:

— Все едно, Дибенко ще я пусне на бял свят… сигурен съм. Е, по-късно… но след още два експеримента… О’кей. Както искате. Да я унищожим.

— Хората са работили… старали са се… — въздъхва Мага и се почесва по тила.

— Та ние не унищожаваме оригинала — забелязва Маниака. — А копие. Откраднато.

— Тогава — да трием! И не трябва да се съсипва хардът, аз имам една програмка, след нея…

— Харда — произнася Чингиз с леден глас.

— Е, както искаш, ако не ти е жал за парите; харда е добър, не се съмнявам… — леко обидено изрича Мага. — Давай, троши харда…

Всички поглеждат към мен.

Последното значимо мнение…

— Да направя равносметка? — питам аз. Нямам ни най-малки колебания, знам какво ще кажа сега.

— Здрасти, Льон!

Пат влиза в библиотеката. Облечен е в гащеризон, приличащ си като две капки вода с униформата от „Лабиринта“.

— Пат… — Чингиз явно започва да се нервира. — Какво ми обеща?

— Подготвих си уроците! — ядосано отговаря хлапакът. — Всичките! И освен това нарисувах една готина униформа! Ето, исках да се похваля!

— Да, готина е — съгласява се Чингиз. — Само че ти обеща да не влизаш в дълбината . Помниш ли?

Пат умолително гледа Подляра, и той не издържа. Изсумтява и произнася:

— Добре, Чин. Мирясай. Нека влиза тук… Освен това Пат има право да решава. Както и всички ние.

Последният аргумент, изглежда, оказва въздействие.

— Сядай — рязко подхвърля Чингиз. — Рисувач… Решаваме какво да правим с програмата на Дибенко.