Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— И какво? — настанявайки се между Чингиз и Подляра, пита Пат.

— Общото мнение е да я унищожим. Тъмния Дайвър ни даде ултиматум, иска файла. Най-лесно е да унищожим файла, тогава ще ни остави на мира. Не е по силите ни да се борим срещу него.

— Как не ни е по силите? — пита Пат, прехвърляйки поглед от Чингиз към Подляра, а после към мен.

Ето как се разрушават идеалите. Якият бизнесмен Чингиз, великият хакер Подляра, последният дайвър Леонид — всичките пасуват пред Тъмния Дайвър.

— Абсолютно не ни е по силите. Неговите възможности в дълбината имат по-скоро мистичен характер. За разлика от нашите. Трябва или да плюем на Дийптаун и да престанем да се появяваме тук, или да унищожим файла.

Трябва да се отдаде дължимото на Пат — той изобщо не се колебае.

— Тогава хайде да изтрием файла! Или да му го дадем, да се задави дано!

— Не, няма да му го даваме. Ще го изтрием. — Чингиз отново ме поглежда. — Леонид? Твоето мнение?

— Да го изтрием — изричам аз. — Да го изтрием до дупка. И ще обясня защо.

Изглежда всички очакват обяснения, поне частични.

— Дибенко е направил много хитро нещо. Той е решил да създаде изкуствен интелект, но не самодостатъчен, а като придатък на живия човек, фактически това е киборг. Само че половината от този киборг не е механична и електронна, а виртуална, програмна. Отначало тя само копира реакциите на човек. След това започва да ги изпреварва. А после… после придобива някакъв собствен живот. Прав ли съм?

Маниака кимва и аз продължавам:

— Това нещо може да се развива и самостоятелно… Императорът е красноречив пример. Той е започнал като тъпа програма с редица вложени в нея рефлекси. А завърши… завърши като се измъкна от зададените програмни бариери. И попита: „кой съм аз?“. Така че играчката на Дибенко се е получила великолепна. Само дето едно нещо му смущава…

— Разбрах — кимва Чингиз. — Да, прав си. Първо — Императора. Второ — твоят шофьор на такси.

Той наистина е разбрал…

— Може да се каже, че Императора от самото начало е бил предназначен за убийства и сражения — продължавам аз. — Такава е ролята му в „Лабиринта“. И това е посоката, в която е прогресирал. Но едва ли реалният човек, чиято оживяла виртуална половинка се е свързала с Тъмния Дайвър, е бил психопат, забавляващ се с прегазване на пешеходци, лапащ цевта на пистолета, отвличащ хора. Той е станал такъв. И в това няма нищо чудно, за съжаление. Нуждаел се е от развитие. От придобиване на своя електронна плът и кръв. А борбата, агресията, войната — те са идеални стимули за развитие. Маймуната някога е вдигнала тоягата не за да свали банан от клона… а за да удари врага. Програмата на Дибенко — това са милион пещерни хора, които ще се втурнат в Дийптаун. Милиони цивилизовани, умни, електронни неандерталци. Не знам в какво ще се превърнат. Може би ще си създадат прекрасен и добър свят. Само че отначало ще им трябва борба… схватка… битка. За да придобият напълно съзнание. За да започнат да мислят.

— Майната му на тоя хард… — изрича Мага. — Чингиз, ти после мини през него и с чук, става ли? И с година само да отложим това нещо, пак ще е добре.

— Всички ли са съгласни?

— Всички. — Маниака става. — Момчета, време ми е. Разкарайте тоя файл, съобщете на Тъмния Дайвър, че не е у нас. А на Дибенко предайте до какви изводи сме достигнали. Може пък и да го оцени?

— Аз също ще тръгвам — обажда се Мага. — Имам да оправям едни каши…

— Занемарил си работата? — вяло се интересува Подляра.

— Не работата… — Мага се мръщи от яд. — Вчера… някак се бях разстроил от всичките ни подвизи… Отидох във фирмата, и така ми се прииска да напсувам някого! Метнах по локалната мрежа едно писмо до мой приятел… нищо особено! „Ако животът те такова, значи си още жив!“. Той е наш човек, руснак, емигрант. Би трябвало да разбере шегата!

— Почти афоризъм — с насмешка произнася Маниака. — Е, и какво? Не разбра хумора ти ли?

— Не кликнах по необходимата икона… изпратих писмото до всички сътрудници.

Маниака подсвирва.

— Двайсет и три човека, от тях — пет жени… Сега ме обвиняват в сексуален тормоз… Всичките жени и трима мъже…

— Американци… — поклаща глава Подляра. — Извини се. Плати им премии. Гледай да не стигне работата до съда, накратко казано. Че ще останеш и без гащи… тогава и ще се убедиш, че си още жив.

— Да тръгваме… — Маниака, поклащайки глава, побутва Мага по рамото. — Скица… какво повече да ти кажа…

Едва когато излизат от библиотеката, Подляра си позволява да се захили.