Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Тоха, не е смешно… — Чингиз с укор поклаща глава. — Той сега наистина има сериозни проблеми.

— Ясно ми е, де… — Подляра с усилие престава да се кикоти. — Представих си лицата на порядъчните служители, получили такова послание от шефа на фирмата…

— Според мен е смешно! — предпазливо се намесва Пат.

— На твоята възраст всяка неприлична дума е смешна. — Чингиз ме гледа някак уморено. — Е, какво? Нали няма да протакаме? Че срока на ултиматума ще изтече…

— Няма — съгласявам се аз. — Излизайте и унищожавайте харда. Имаш ли там нещо ценно?

— Нищо, за което си струва да си жертваш живота. Тази машина не е за работа, а за развлечение. Ще ни довериш ли унищожаването на харда? Или ще дойдеш?

— Ще ви се доверя — съгласявам се аз. — Струва ми се, че такова безкрайно лято няма да ти хареса…

— Льоня, а наистина ли съм нарисувал добре униформата? — пита Пат.

Ох… всеки си има свои проблеми. Но поне радва това, че пак толкова лесно се отказва от новата, неизпробвана играчка…

— Желязна е! — съгласявам се аз. — Супер.

— Дори пистолетът е като истински… — измъквайки от кобура оръжието, изрича Пат. — Нали?

Той твърде лесно се отказа от „Изкуствена натура“…

Прекалено лесно наруши забраната на Чингиз.

Прекалено бързо създаде униформата…

— Чингиз! — крещя аз, скачайки.

Късно.

Първия изстрел Пат отправя към мен.

Втория — към обърналия се с недоумение към него Чингиз.

Третия — към Подляра, започнал да се надига от креслото.

Това не е избухване на син игрив пламък, както от истински пистолет от „Лабиринт на Смъртта“. А е кратък миг, когато пред очите се появява и се завърта оловно-сива спирала, мълниеносно изтегляйки живота от тялото.

Какво странно усещане!

Като анестезия с новокаин. Само че по цялото тяло — уж го има, чувствам го, а не ми се подчинява. Дървен съм като Буратино и подвижен като цепеница.

Затова пък не ме боли като падам.

И се изхитрям да падна сполучливо — виждам Чингиз и Подляра, увиснали в креслата си.

И стоящия до тях Пат.

Тъмния Дайвър…

Колко глупаво е.

— Пат! — крещи Чингиз. Можем да говорим. Това е хубаво. Това е някакъв шанс. — Какво ти става?

Точно на него — нищо…

Пат отпуска пистолета, приближава се към мен.

— Пат! — още веднъж изкрещява Чингиз.

Тъмния Дайвър се навежда над мен. Произнася полугласно:

— Двата часа изтекоха, Леонид. Чакам отговора.

Да се приказва е достатъчно трудно. Не мога да си представя как Чингиз се изхитря да крещи. Но аз все пак избутвам думите си през онемялото гърло:

— Смени си маската… недей да се гавриш.

Пат се усмихва и с познатия жест вдига ръка към лицето си. Отгоре-надолу. Сваляйки лицето си, надявайки ново. Раменете му се разширяват, той се разтяга на височина. Униформата променя цвета си, разкъсва се, превръща се в черен плащ.

Сега това е Дмитрий Дибенко. Не Човека Без Лице, а Дибенко от снимките. От старите снимки — объркано усмихващ се, смаян, още не осъзнал какви ги е забъркал.

— Чингиз, това не е никакъв Пат… — казвам аз. — Тъмния Дайвър е.

Чингиз издава леко ръмжене, сякаш се опитва да се повдигне.

— Така по-удобно ли е? — почти весело изрича Тъмния Дайвър. — Нормално ли е? Или е нужна друга външност? Вики, Маниака, комисаря Рейд, Крейзи… Циркът приключи. Файлът, Леонид!

Мълча. Четвърт час — и парализата ще премине. Трябва да премине.

— Вие не оценявате ситуацията съвсем правилно. — Тъмния Дайвър поглежда към млъкналия Чингиз и към Подляра, който свирепо върти очи, но мълчи. — Засега аз използвам хуманни методи. Вие сте парализирани за кратко, петнайсет-двайсет минути. Ако за това време не получа разкриптирания файл, ще ми се наложи да повторя процедурата… обаче за беда…

Той прави кратка, изразителна пауза.

— Останал ми е само един парализиращ заряд. Другите подтискат ритъма на миокарда. Мисля, че не е толкова неприятно като оръжието, от което е загинал Ромка. И все пак е обидно… не намирате ли? Главата мисли, ръцете и краката още са топли, а сърцето е спряло. Петнайсет минути… мозъкът не издържа. На изпитанията при Дибенко онези психари-доброволци са ги спасявали с непряк масаж на сърцето. Но у вас под ръка май няма бригада лекари?

— Ти си готов да убиваш? — питам аз.

Тъмния Дайвър свива рамене.

— Аз? Не знам. Вие можете да смятате, че блъфирам. Ваше право е — в близкия четвърт час. Но след мен стои нов живот, който иска да се роди. Нов свят. Нови хоризонти. Зад мен са милиони хора, които не могат да намерят вечност — докато Дибенко се колебае, внимава, експериментира. Чували ли сте за такъв човек — Волф Мейрман? Това е млад учен, достигнал много близо до създаването на единна теория на полето. Той умира от левкемия. Останала му е половин година живот, най-много година… Програмата на Дибенко ще му позволи да пренеса разума си в дълбината .