Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Чингиз шумно издишва.

— Какво? — Подляра се замисля за миг. — Не, не, разбира се! Това всъщност е невъзможно. Противоречи на анатомията, физиологията и психологията на човека. А ако попиташ специалист по съпромат, ще разбереш че е и против законите на физиката. Това е просто някаква иронична фантазия, изразена с ненормативна лексика. Добре, после ще го обсъдим. Всичко е, да. Не зацикляй, става ли? Въведи ключа си и ни изпрати файла.

Тъмния Дайвър, без да каже нито дума, отнася слушалката обратно върху полицата на камината. Връща се при масичката.

У мен се появява чувството, че сега той се страхува да се доближи до Подляра.

— Чингиз, ами какво да правя? — жално се обажда Подляра. Да умирам ли сега? Твоя ключ… също си го биваше.

— Моят ключ могат да го четат пред елхата в детската градина! — изкрещява Чингиз. — В сравнение с твоя!

— Е, не преувеличавай… Бъди по-обективен, Чингиз!

— Как можа да го кажеш!

— Затова пък такъв ключ никой няма да избере!

— Естествено! Такива изроди като тебе се раждат веднъж в столетие!

— Наистина много съжалявам — тихо казва Подляра. — Извинявай. Наистина.

Слушам караницата им, но не се намесвам.

Зает съм с нещо изключително важно — мърдам пръстите на краката си.

Парализата отминава. Може би у всички нас, просто сега Чингиз и Подляра са заети с изясняване на отношенията си. А може да е първо при мен…

Плясване.

Върху масичката за списания се появява малкото леко томче. Тъмния Дайвър го хваща и бързо започва да го прелиства.

Ето, че той постигна своето. Ето, че дойде в Дийптаун новия живот. Въпреки физиологията и съпромата…

Лекичко подгъвам крака в коленете. Прекрасно. И чувствителността в тялото ми се завръща.

— Добре — казва Тъмния Дайвър. — Всичко е честно. Аз също играя честно… сбогом, господа. Пожелавам ви да измислите нови, също толкова интересни и необичайни ключове…

Той се променя, отново се превръща в Пат. Сигурно това му е необходимо, за да може да излезе от апартамента на Чингиз.

С прекалено детска походка, подскачайки, фалшивият Пат се насочва към изхода на библиотеката. И се спира.

Аз вдигам глава и виждам какво се случва.

На вратата стои другият Пат. Във виртуален костюм, а не с униформата за „Лабиринта“. И с някакво късоцевно, подобно на тамбура оръжие в ръце.

— Подляра никога не е псувал пред мен — обажда се новият Пат. — Даже и когато е бил пиян. Веднага си помислих, че само под дулото на пистолет би казал такъв ключ.

Тъмния Дайвър стои с гръб към мен. Не зная дали сега може да ме наблюдава. Напълно вероятно е да може.

Но не бива да продължавам да се търкалям.

Започвам да се надигам. Много бавно и неумело. Ръцете и краката ми вече не са дървени, като от памук са.

Чингиз също обръща глава. Прави гримаса, като от болка или прекомерно усилие, но се обръща.

Какво става сега с телата ни? Плахи потрепвания на мускулите, непохватно плъзгащи се по клавиатурата пръсти? Да можех да изляза от дълбината … да изляза… да изляза…

Но аз не мога. Тъмния Дайвър ми е отнел и това последно умение.

А само на мен ли?

И само него ли е отнел?

Кой беше причината за това, че дайвърите изгубиха силите си?

Дълбина… дълбина, пусни ме…

Сякаш се удрям в невидима, еластична стена. Или се опитвам да се откъсна от силно стегната връв.

— Пат, пусни го… — изрича Чингиз.

— Пусни го — почти викам и аз. — Пат, не е лъжица за твоята уста! Нито пък на всички нас! Нека си ходи!

Само че сега Пат не иска да знае за нас, нито пък да ни чуе.

Пред него стои врагът, обидил приятелите му, изгорил машината му, престорил се на приятел… та той продължава да мисли, че Нике е била Тъмния Дайвър!

Пред него стои този, който е проникнал в дома му, който го е обрал, който е принудил Подляра не просто да играе ролята на изпаднал в паника циничен изрод, но и да стане такъв, макар и за миг. Пред него е този, заради когото вече е загинал някакъв младеж… нищо, че му е непознат — но е приятел на Подляра и на мен.

Сега той няма да отстъпи…

— Момче, няма нужда да се правиш на герой — със спокоен глас произнася Тъмния Дайвър. — С приятелите ти всичко е наред. Това, което отнасям, си е мое. Напълно. Свали оръжието.

— Ще стрелям, и край с машината ти! И нищо няма да можеш да отнесеш! Разбра ли?

По-добре да беше стрелял… по-добре да беше стрелял, глупчо… Но ти трябва да се самонавиеш. И се помпаш, без да разбираш, че Тъмния Дайвър е готов да нанесе удара си във всеки един момент, че той е по-бърз, че за него са достъпни изгубените от всички тайни и няма нужда да се самонавива. Просто у него все още има някакви огризки съвест и той не иска да стреля в теб дори с парализиращ заряд…