Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Момче, престани — казва Тъмния Дайвър. — Не искам да ти причинявам зло, симпатичен си ми. Твоите приятели вече промениха гледната си точка, попитай ги.

— Пат, всичко свърши, направи му път! — провиква се Подляра. И също се мята, опитва се да стане. — Нека си ходи!

— Пропусни го! — изревава Чингиз с такъв глас, че даже Тъмния Дайвър потрепва.

— Пат, не се паникьосвай, всичко е наред! — изричам аз. Спокойно и убедително. За контраст. За да намаля емоционалното напрежение, увиснало във въздуха. — Всичко ще ти обясним! Нека да си върви.

Изтича кратък миг — съвсем кратък, в който Пат вече започва да навежда оръжието и Тъмния Дайвър прави малка крачка напред.

— Ти казваше, че си приятел! — извиква Пат.

Ето това е нещото, което той никога няма да може да прости.

— Нике не е Тъмния Дайвър! — изкрещявам аз. Късно.

Пат стреля.

Такова нещо досега не съм виждал. От цевта изригва фонтан от оранжев огън, той облива Тъмния Дайвър, който пламва.

— …машината ти! — радостно крещи Пат.

Само че огънят угасва. Задушава се, сякаш се самоизяжда.

И фалшивият Пат отново променя облика си. Израства, превръща се в гъвкав, висок човек. Не мога да определя кой е, докато е обърнат с гръб, но ми е смътно познат.

— В настоящия момент не съм свързан с конкретна машина, сополанко — изрича Тъмния Дайвър.

Изстрел — пистолетът току-що е бил в кобура на колана му, след миг вече е в ръката му.

Ето, че Пат го закъса…

Приповдигам се, пристъпвам, вече почти мога да ходя…

Нещо не е наред!

Пат не пада като подкосен. Пат също продължава да стои.

Тъмния Дайвър е отпуснал хватката си?

— По дяволите… — този, когото виждам само откъм гърба, сваля оръжието си. — Това е…

Върху лицето на Пат се появява усмивка. Мимолетно, за секунда, примесена с объркване и страх. Той изпуска оръжието си и се хваща с двете ръце за гърдите.

За сърцето.

Дълбина…

Невидимата връв поддава, но издържа. Сякаш силно опънат ластик обгръща лицето ми.

Тъмния Дайвър скача напред, покрай Пат, и изскача в коридора.

— Пат! — изкрещявам аз.

— То не бие — смаяно съобщава Пат това, което аз вече съм разбрал.

Успявам да го подхвана, когато той пада. Полагам го върху пода. Само че това нищо не променя, той сега може да бъде спасен само с масаж на сърцето, силен, професионален, безпощаден, със синини, със счупени ребра — само и само да се задвижи кръвта през малкото глупаво тяло, за да поддържа безразсъдния мозък…

— Пат! — Чингиз успява да скочи, прекатурвайки масивното кресло, и на четири крака запълзява към нас. — Пат!

А той знае какво трябва да се направи… аз виждам как полага ръцете си върху гърдите на момчето, как с тласъци се опитва да съживи сърцето…

Не така! Не през дълбината ! Не през скъпия и безопасен виртуален гащеризон, който ще превърне силния тласък в леко докосване…

А директно. В реалния живот, в реалния апартамент, където сега Пат се изхлузва от креслото, дращейки гърдите си, сякаш иска да се добере до спрялото сърце…

— Чин, аз умирам ли? — шепне той само с устни.

С периферното си зрение виждам как Подляра се изправя и с походката на пияно зомби се опитва да тръгне към нас.

Дълбина…

Звън на невидима верига. Сблъсък с пустотата. Не мога да изляза!

Макар че и това не би помогнало, аз съм си в къщи, далеч съм. Нужен е този, който е наблизо.

— Излизай! — изкрещявам аз на Чингиз, който продължава да се опитва да направи масаж на сърцето от дълбината … — Излизай, тъпчо! Къде ти е терминала?

Чингиз само хвърля обезумял поглед някъде нагоре и аз разбирам всичко. Далече е. Не можем с полуживите си тела да пълзим през огромната виртуална квартира. Чингиз сега може да е на няколко метра от Пат, през една стена, съвсем наблизо; само че тук, в дълбината , това ще е много дълъг път…

— Излез така! — крещя аз. Сякаш съм забравил кой е пред мен. Сякаш е по силите на обикновения човек, не дайвър, да се изскубне от дъгоцветната вихрушка, да смъкне шлема, да… — Излез, помияр! Всичко това е измама! Всичко е илюзия!

Дълбина…

Пат вече изобщо не говори. Само гледа с помътнели очи, а може и изобщо да не гледа, това да са всичките ни надежди, претопени от лъжовната дълбина в илюзия за живот.

— Аз не умея! — извиква Чингиз. — Аз не мога!

Подръпване на повода. Потропване на веригата. Стените са си наоколо. Не мога да са измъкна, но това нищо няма да промени. Само Чингиз може да го направи.