Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Отиват си, но не съвсем. Временно.

Иначе няма да оцелея.

На съседната маса седи някаква задружна, весела компания.

— Рейн, ще издекламираш ли стихотворение… — моли някой симпатична девойка. — А?

Момичето не е настроено да се дърпа. Надменно издига глава… и веднага се усмихва, сякаш да подчертае несериозността на позата.

Но всички утихват.

Тя рецитира много просто. Несериозно. Без да умее да декламира стиховете, пък и без да ги приема насериозно, изглежда…

Момичето млъква. Неловко се усмихва. Засмива се и посяга към чашата с вино. Но още няколко секунди на масата цари тишина.

Аз също мълча. Не знам защо си спомням за хакера Бърд от бара „При загиналия хакер“.

Та нали той фантазираше. Дори никакви съмнения няма, и не би могло да има.

Защо фантазиите толкова лесно се превръщат в реалност? Защо хакерът беше описал Храма, когото не беше виждал, когото не би могъл по никакъв начин да види? Защо това момиче рецитира стихове за неща, за които даже не може и да подозира?

Какво създадохме, влизайки в дълбината ?

Гледам в тъмния кехлибар на коняка. Това също е дълбина . Много тук са я търсили.

Много са я намерили.

Даже не са необходими усилия… аз хвърлям бърз поглед към момичето, и някаква част от мен се изтръгва от тялото.

Сървър от второ ниво. Сървър от първо ниво. Входен гейт. Провайдър. Телефон.

В действителност тя се казва Лена. От Петербург. Не… по-точно, от Кронщадт.

Машината не е много яка. Защитата е стандартна. Няма проблем да бъде преодоляна. Тя влиза в дълбината не за да воюва. И не за да спасява.

И слава богу, че ги има тези, за които това е достъпно.

Кой ще каже за нас това, което не ще си кажем сами?

И кой ще се разсмее, когато сме се отучили да се усмихваме?

— Излизай — казвам аз, гледайки пред себе си. — Не можеш да се криеш вечно. Нали знаеш. И да опиташ — все едно, ще те измъкна навън.

Въздухът пред мен започва да потъмнява, сгъстява се. Наблюдавам как Тъмния Дайвър придобива плът, и допивам коняка си.

Все едно, моята дълбина не е в него.

— Именно аз мога да се крия вечно — обажда се Тъмния Дайвър. — За разлика от тебе.

Усмихвам се, гледайки към него.

Злите духове се страхуват от усмивката повече, отколкото от кръста и светената вода. Всички подлости се извършват със сериозно лице. Всяка една гнусна мизерия произтича от това, че някой се е изплашил от нечия усмивка. Не е важно своя или чужда.

— Да, аз отслабвам — казва Тъмния Дайвър. — Аз отслабвам, а ти си възвърна част от предишните сили. Но, все едно, това нищо не променя.

— Пат е жив — изричам аз.

— Знам.

— Разбира се. Иначе ти не би се появил.

— Чуй, Леонид… — Той прокарва ръка по масата, взема от въздуха чаша, после — пълна бутилка коняк.

— Извинявайте — към нас се приближава сервитьор, — но да се носи със себе си…

Той среща погледа на Тъмния Дайвър, млъква и се отдалечава.

— Леонид, откъде бих могъл да знам, че следващия патрон е смъртоносен?

— Оттук — казвам аз. Вадя пистолета, даден ми от Дибенко. Измъквам пълнителя. Изсипвам патроните.

— Едно… две… три… четири… Липсват шест. Нали?

Тъмния Дайвър ме поглежда в очите.

— Първия куршум ти го изстреля в мен. Не улучи. С втория аз свалих полицая. Още три куршума ти използва за мен, Чингиз и Подляра. Шестия куршум беше смъртоносен. Ти стреля в Пат.

— Убягна ми твоя изстрел.

— Да, разбира се. Ти се разтвори в мрежата. И не счете за необходимо да провериш какво се е случило през това време.

Тъмния Дайвър налива коняк. На себе си и на мен.