Дълбина…
— Умееш! Можеш! Длъжен си! — крещя аз. И му шибвам един шамар. С целия си насъбран бяс. — Длъжен си! Длъжен си — значи можеш!
Ти не винаги си била добра към мен, дълбина. И аз не винаги съм те обичал. Само в приказките е различно. Но аз вярвам, че си не просто тъпа, бездушна леща, насочена към душите ни, разплескани върху стъклото. Ти си нещо повече. Ти си изградена от всички нас, ти си изстрадана от нас, ние сме ти давали всичко, каквото можем. И зло, и добро, и ненавист, и любов. Нещо ново би трябвало да се роди в теб и аз не вярвам, не искам да вярвам, че това ново нещо е жестоко и безпощадно.
Не се моля за себе си. Не за Чингиз или Подляра. Дори не и за Пат. За всички нас. За тези, които са били в дълбината, които сега са в нея и които ще влязат.
Защото, ако Пат умре, ти ще станеш друга, дълбина .
Завинаги.
Ние ще загубим не заради това, че Тъмния Дайвър получи своя мечтан файл. Ще загубим, ако умре това момче, което не блести с хакерския си талант; пише думата „маймуна“ без „й“, което е недостойно, вероятно, според Тъмния Дайвър, за вечен живот във виртуалността.
Всички ние ще загубим.
Дори ти, дълбина …
Гледам Чингиз в очите. Виждам страха му, виждам отчаянието му, виждам как се блъска в невидимата бариера…
Дълбина…
И нещо става.
Сякаш ни свързва някаква нишка.
Сякаш късчета от синия лед, сякаш венчелистчета от аленочервения пламък танцуват сега в очите на Чингиз.
Сякаш той скача в бездънна пропаст…
— А… — издишва Подляра, когато тялото на Чингиз помътнява, губи цвета си и се разтваря във въздуха. — А?
— Направи му масаж на сърцето! — крещя аз. — Направи на Пат масаж на сърцето!
Това е смешно — слабите почуквания на магнитните намотки в гащеризона, илюзията за удар, илюзията за докосване — нищо не могат да решат, но нека Подляра да се опита да помогне — докато някъде в истинския свят Чингиз смъква шлема от главата си и изтръгвайки кабела от слота, изхвърчава навън от стаята.
Нека.
— Ще го убия това нищожество! — изревава Подляра, докато непохватно натиска гърдите на Пат. — Заклевам се! Ще го убия! Ще го размажа!
— Той е мой! — отговарям, скачайки.
Тялото вече е мое. Тялото е готово да ме слуша.
Може би действието на заряда приключва. Сивата спирала си е взела своето.
А може би понякога трябва да се даде всичко, за да се получи нещо.
Все едно ми е.
Дори и да съм престанал да съм дайвър — завинаги.
Излизам тичешком от стаята.
Тъмния Дайвър е мой.
Не се опитвам да отворя вратата. Удрям я — и дървената облицовка се разкъсва като хартия, стоманата се прегъва като картон, с рязко движение изскачам навън.
Мога да простя.
Много неща.
Мога да повярвам.
В почти всичко.
Вярвам, че Тъмния Дайвър не е възнамерявал да накисне Ромка. И аз самият бих могъл да постъпя така — да натреса неопитното хлапе на опитен хакер, да му дам шанс да се учи и да придобива опит.
Вярвам даже, че Тъмния Дайвър не е подозирал с какви заряди стреля. И е бил сигурен, че само ще парализира Пат.
Но едно нещо не мога да простя. Скоростта, като страхливец, с която Тъмния Дайвър се хвърли да бяга, когато разбра какво е направил.
Той е мой.
Нищо не мога да направя там, в квартирата на Чингиз. Не притежавам знания и сила, за да премахна последствията от изстрела. Но е по силите ми да направя така, че да няма нови изстрели.
Излизам тичешком на улицата. Мога да попитам охранителите. Мога да попитам и минувачите. Или да хвана такси.
Но аз чувствам присъствието на Тъмния Дайвър толкова ясно, колкото сигурно и той чувства моето.
Бягам по улицата. Минувачите отскачат встрани.
Вики, прости ми, обещах ти да не рискувам… но аз вече не умея да излизам от дълбината …
Вики, казах ти, че ще се опитам да намеря компромис… значи съм излъгал…
Вече не търся компромиси.
Наляво…
Той също бяга. Просто бяга по улицата, мъкнейки със себе си тежкия файл, без да се опитва да се издигне към небето или да минава през стени. Като най-обикновен жител на Дийптаун.
Той сега не се чувства добре.
Още веднъж наляво…
Даже успявам да видя Тъмния Дайвър. Съвсем близо, на стотина метра. Виждам го, измъквам револвера на Стрелеца и се учудвам на това — не искам да наказвам компютъра му, искам да убия самия него…
И Тъмния Дайвър се обръща. За миг той ме поглежда и аз виждам лицето му.
После той изчезва.
Разтваря се във въздуха.
Никой не обръща внимание на това. Изглежда като програмен изход от дълбината . Истината знае само той — и аз.
Читать дальше