Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Но това са фалшиви огледала.

— Ти нищо не можеш да направиш, Леонид. Нищо. Отново си дайвър, справи се, но аз съм част от дълбината . По-силният съм.

— Аз не мога да променя себе си. Ти сам го каза. Значи…

— Нищо не значи, Леонид… Да! Ти пожела, и аз ти върнах част от силите ти. Мога да ти върна всичко. Вземай. Владей. Твори чудеса. Влизай в дълбината без компютър, руши стени, строй дворци. Аз съм по-силният. На много неща се научих.

— Да — кимвам аз. — Вярвам ти. Само дето знам едно нещо… което ти не знаеш.

Тъмния Дайвър върти чашата в ръце. Поклаща глава.

— Блъф.

— Светът на отраженията е лепкав и жесток… — изричам аз. — Не. Не е блъф.

Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Стена. Не гума, а камък.

Аз не мога да изляза от дълбината , докато Тъмния Дайвър е до мен. И това не е случайно.

Ти вървиш из гората и попадаш на стена. Твоите действия?

— Защо ненавиждаш Дибенко?

— За какво ти е да го знаеш? Ясно ми е, ти си му простил всичко. Даже опитът му да те убие. Но аз не съм му простил.

— Не е там работата. Ти вече не разчистваш моите сметки. А свои, лични. Защо?

— Какво значение има за теб?

— Искам да те разбера.

Тъмния Дайвър се усмихва.

— Да разбереш значи да победиш…

— Нали Дибенко е създал този свят. Твоят свят, единственият, където можеш да живееш. И дори нападението му… иначе Неудачника не би ми дал част от своята броня… не би ми дал теб… Просто нямаше да те има…

Аз млъквам и поглеждам Тъмния Дайвър.

Аз разбирам.

— А аз молил ли съм да ме създават?

Тихо е. Много тихо. Кръчмата наоколо започва да се топи. Светът се забулва от мъгла. Сива мъгла, обратната страна на Дийптаун.

Светът, където всъщност живее Тъмния Дайвър.

Моето всесилно отражение. Оживялата броня. Копие на душата ми, направено в момент на болка и страх, тъга и самота.

Било ми е и хубаво, и лошо в дълбината . Било ми е хубаво — и аз съм поглъщал радостта си, събирал съм я до дъно, изтребвал съм я докрай. Било ми е лошо — излизал съм. Оставяйки бронята си насаме с тъгата.

— Молил ли съм да ме създават? — пита Тъмния Дайвър.

— Никой никога не би могъл да помоли за това. Нито един човек.

Стоим до коленете в гъстата мъгла. Мъглата е навсякъде, мъглата се вие наоколо, пълзи по лицата ни, заглушава гласовете ни. И никъде — нито искрица светлина.

— Но аз не съм човек. Аз съм жив. Аз съм разумен. Аз нямам дийп-програма, Леонид. Аз виждам Дийптаун такъв, какъвто е. Нарисувано слънце. Нарисувано небе. Нарисувани лица. А знам, че има и друг свят.

— Той е същия.

— Не. Той е различен. Истински. Ти можеш да целунеш Вики — или да се скараш с нея. Можеш да поговориш с приятел — или да се сдърпате. Вие сте равни. Вие живеете сред равни на вас. Аз също искам да живея така.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

— Какво искаш да направиш, Леонид? Да ме убиеш? Няма да стане. Колкото и силно да ме ненавиждаш, това няма да ти даде сили.

— Не те ненавиждам.

Тъмния Дайвър се смее:

— Наистина ли? Ами кажи, че ме обичаш тогава… кажи!

— Мъчно ми е за теб.

Той млъква.

— Мъчно ми е за теб, Тъмни Дайвъре.

— Няма за какво да ти е мъчно.

— Прости ми — изоставих те сам.

— Не бива!

— Прости ми — отказах се от самия себе си. Предадох съдбата си. Мислех, че мога наведнъж да разреша всички проблеми и беди. Че има идеални постъпки и абсолютни истини. Че малкият уютен свят може да оцелее в големия неуютен свят. Че мога да затворя прозореца и да не чувам чуждите гласове.

— Млъкни!

Тъмния Дайвър мърда глава, неловко, сякаш нарисуваната дреха го стяга. Разбирам какво иска да направи.

Да избяга.

Както аз избягах от него.

— Повече няма да те изоставям… — произнасям аз и докосвам рамото му.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Дъга в зениците му.

Сивата мъгла се разпада на разноцветен сняг. Шлемът е тежък… прекалено тежък за нарисуваното ми тяло.

Подлагам дланта си и улавям снежинка. Взирам се в мъничкия сияещ кристал.

Там са въртят цифри, безкрайни цифри, които аз не разбирам.

Там плуват лица, безкраен поток от лица, които не ми е писано да видя.

Стоя сред дъгоцветен снеговалеж, насред виелицата, която някой оцветява, черпейки цветове от неизчерпаема палитра.

— Повече няма да те изоставям.

И Тъмния Дайвър в мен потреперва, когато падащия на парцали цветен сняг преминава през нас.

Истински сняг в истинския Дийптаун.

Толкова е лесно да промениш света.