Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Разбирам. Само един съвет… не обещавай прекалено много.

— Не разбрах…

— Дмитрий, рекламирай „Изкуствена натура“ като най-удобния интерфейс за дълбината . Като програма с елементи на изкуствен интелект. Като надежден щит срещу психотропно виртуално оръжие. Като прогностична система, в края на краищата! Само никога на разправяй, че тя е способна да породи разум… ще ти се изсмеят.

Той мълчи и ме гледа. А аз добавям, и злорадството ми по-скоро идва от Тъмния Дайвър, от неговата болка и самота, от живота в сивата мъгла.

— Нали ние с теб сме сериозни хора. Не журналисти, на които им трябват сензации, не писатели, които мечтаят за чудеса. Изкуствен интелект на съвременната научна база е невъзможен. Може би някога по-нататък…

— Леонид, ти нали чете отчетите?

Усмихвам се, разпервам ръце:

— Малко ли неща могат да се привидят на въодушевените млади програмисти? Грешки в експериментите, субективно тълкуване, може би и нагласяване на данните…

— Как го направи?

— По същия начин, по който и преди две години добавих таймер към дийп-програмата.

Дибенко стиска устни. Не изглежда учуден. Или се е досещал, още преди мен, или издържа на удара.

— И все пак?

— Дмитрий, та ти по-добре от мен знаеш какво е това създаване на програма. То винаги е на границата между мистиката и магията. Стартираш — не работи. Стартираш — работи. Стартираш трети път — получило се е съвсем не това, което си искал. Алхимия. Вълшебство. Ти никога ли не си правил оня магически знак с пръсти, за да заработи програмата? Нали понякога това е помагало. Попитай някой художник как отгатва цветовете. Попитай някой писател как намира думите. Попитай някой скулптор какво излишно трябва да се отсече от къс мрамор.

— А ти сигурен ли си, че си отсякъл излишното?

— Надявам се.

Ставам. Покланям се.

И се разпадам на цветен сняг.

Поставих шлема си върху монитора. Както обикновено.

Измъкнах кабела от гащеризона. Както обикновено.

Но не свалих гащеризона.

Вратата към спалнята беше отворена. Вики седеше на кревата и ме гледаше.

— Всичко е наред — казах аз.

— Абсолютно всичко?

— Не, естествено. Това не е възможно. Но все пак е наред.

Вики кимна. Тя ме гледаше много странно… взискателно.

— Позвъни Подляра. Покани ни на гости у Чингиз, утре. Каза, че с Пат всичко е наред, даже не са го сложили на легло. Какво се е случило там?

— Заряд трето поколение. Последният от тях. Вече ги няма.

— Така си и помислих. Успя ли?

— Не аз, Чингиз. Да успее трябва този, който е близо.

— Очите ти са почервенели, Льоня. И видът ти е… за плашене на Тъмни Дайвъри.

— Тъмния Дайвър беше само един. И вече го няма.

— Ти?…

— Не, не в този смисъл! Той престана да е Тъмния Дайвър. И това е всичко.

— Льоня, сигурно трябва да си поговорим. За много неща.

— Трябва. Само че утре. Първо с теб. После ще отидем у Чингиз, и там също ще ми се наложи да разкажа това-онова.

Вики кимна:

— Да, виждам. Лягай си.

— Нямах предвид това. Остана ми да свърша още една работа в дълбината . Последна. И още не знам как да постъпя. И дори няма право да моля за съвет.

— Сигурен ли си, че е толкова спешно?

— Да. Вики, аз проумях едно нещо. Просто, естествено, но аз едва сега го разбрах. Ако умееш да плуваш — не стой на брега.

— Отново ли дойде времето на дайвърите?

— То никога не си е отивало, Вики. Ние просто се уморихме. Всичките. Но дайвърите ги е имало, има ги и ще ги има. Докато е жива дълбината и тези, които могат да потънат.

— Какво разочарование за Недосилов…

— Нищо. Той ще измисли ново логично обяснение. Това е негов талант.

Засмяхме се. После Вики каза:

— Върви, потапяй се. И се върни. Помни, че те чакам.

— Винаги го помня.

Шлемът е тежък, но това си е обичайната тежест.

Неизбежната.

deep

[Enter]

Стените на хотелската стая. Протей и мотоциклетиста на кревата. Картината на стената, с хижата, размазана на груби ивици боя.

Как ми е омръзнал този хотел.

Отдавна е време да построя свой дом.

Повдигам телата на Протей и мотоциклетиста, раздрусвам ги, за да се изправят, и ги закачвам в гардероба.

После отварям вратата и излизам от стаята.

Не се оглеждам встрани.

Мога да вървя из Дийптаун направо, през стените на къщите и бариерите на защитните програми. Мога да се издигна в нарисуваното небе, където плуват бели облаци и свети слънцето. Мога просто да се преместя от една точка в друга.