Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Този, който беше Тъмни Дайвър, е в мен. И заедно ние можем много.

Но аз вдига ръка и хващам такси.

— „Лабиринт на смъртта“.

— Спешно ли е? — пита рижият луничав шофьор.

— Не непременно. Както се получи.

Излизаме на Гибсън, поемаме към американския квартал. Преминаваме покрай улица Тюрин 18 18 Александър Тюрин — руски фантаст, в момента живеещ в Германия. Автор на няколко киберпънк романи, най-известен от които е „Страхуват ли се компютрите от адския пламък?“ — Бел.прев. , покрай площад Василиев 19 19 Владимир Василиев — руски фантаст, автор на киберпънк повестта „Сърца и мотори“, преработена в романа „Горещ старт“. Съавтор на Лукяненко в „Дневен патрул“. — Бел.прев. .

Не, все пак — кой е този Гибсън?

Мога да попитам силата, която сега живее в мен.

Но бързите отговори са толкова скучни. Те не са за хората.

Те имат друга употреба.

Пътуваме — а аз затварям очи и се пресягам през мрежата. Сървър. Втори. Трети. Търсещи системи. Въпрос, отговор. Сървър. Локалната мрежа на болница в далечния Ванквувър. Защитата е здрава, но това сега не играе никаква роля.

Поглеждам в екраните на мониторите, сверявам данните от компютрите. Включвам се към видеокамерата под тавана на залата и за секунда поглеждам спящия Крейзи Тосър.

Хайде… по-бързо се оправяй.

За нас винаги ще има работа в дълбината .

— „Лабиринта“.

Плащам и поклащам глава, виждайки остатъка в сметката ми. Все пак трябва да поговоря с Крейзи, когато се върне на работа. Да мъкна рояли повече не се наемам.

При входа на „Лабиринт на Смъртта“ днес няма тълпа. Няколко групи оживено разговарящи геймъри — и това е всичко. Знаех, че ще е така, но все пак е необичайно.

— Льонка!

Червенокосо момче притичва към мен и протяга ръка.

— Здрасти! „Лабиринта“ днес не работи!

— Знам. Появили са се проблеми на последното ниво на играта. Отказала е програмата на главното чудовище.

— Това се викат ламери! — възмущава се Иля. — И какво, затварят целия „Лабиринт“? Аз малко позаседнах на двайсето ниво. Помниш ли как се минава?

— Изобщо не си спомням — признавам си аз. — Е, какво… купи ли си звукова карта?

— Че как! Да можеше да чуеш? Бум-бум-бум! И-ха!

Той тръска глава и аз разбирам, че сега слуша някаква своя музика. Неизбежно прекрасна. На неговата възраст цялата музика се дели на отвратителна и великолепна.

— Поздравявам те — казвам аз. — А знаеш ли, че Дибенко изобщо не е имал звукова карта и затова дийп-програмата се стартира без звук?

— Знам. Само че аз, все едно, чувам нещо, когато започва да вали цветния сняг. Някаква музика, само че много тихо. Мислех, че е заради лошата карта. А нищо не се промени!

— Не е в картата работата. А в теб.

Момчето кимва, веднага забравяйки за казаното. У него има прекалено много енергия, за да говори само за едно нещо.

— А ти значи при тези… при бившите дайвъри?

— Да, при дайвърите.

— Някой път ще намина, става ли? И ти надниквай в хакерския бар, става ли? Само че там смениха паролата… момента. А! „Любов и вярност“! Ще я запомниш ли? Аз ще бягам…

— Ще се постарая. — Аз оставам страшно сериозен. — Хайде. Бягай. Сигурно имаш куп работи?

— Милион! — вече бягайки, крещи Иля. — А повече не може да има!

Аз стоя още минута, усмихвайки се.

А после бавно преминавам през затворената арка на входа.

Аз също имам работа. Една единствена, но неприятна работа.

Блатото, със сновещи чудовища…

Горите, с пълзящи чудовища…

Небето, с летящи чудовища…

Под земята, с бягащите чудовища…

И градът, с чудовища от всякакъв вид.

Разрушеният от нас небостъргач вече е възстановен.

Покривът, естествено, не се вижда, но аз знам, че там група гадини се суети около пушката.

Заплашвам ги с пръст и тръгвам по улицата.

Не стрелят в мен.

Влизам в градината на императорския дворец. Оглеждам се. Ето там се криехме… колко отдавна беше. Ето оттук вървеше групата играчи, които могъщият Император изби.

Сега ми е необходима ярост. Ярост, ненавист, злоба. Иначе няма да направя това, което съм длъжен да направя. Едно е да лишиш от първите проблясъци живот оживяващите доспехи… пънкари, гризещи пистолети и прегазващи минувачите.

Друго е да убиеш този, който няма въплъщение в реалния свят.

Този, който е бил създаден като студен безпристрастен експеримент. С първоначално заложени строги правила на играта — да убива и да бъде убиван.

Нямам право да го оставя жив.