Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Подляра ни огледа тържествуващо. Аз премълчах. Чингиз — също.

— Ето… — Подляра старателно загаси пурата си. Постави я на перваза на прозореца. — Не я изхвърляйте, може да я допуша… Отивам да спя, бойни другари. Право е детето, развикали сте се тука още от рано сутринта…

Ставайки, той с ловко движение подхвана почти пълната бутилка балсам. Чингиз не забеляза или не сметна за необходимо да възрази. Каза, гледайки към прозореца:

— Той отчасти е прав… не намираш ли?

— Относно съня? — не се сдържах аз.

— Относно подозренията и страховете. Относно ориентацията към най-лошото. Да… Това е необходимо. Понякога спасява. Но ако сега случаят е съвсем друг?

— Не знам — честно отговорих аз. — Не знам, Чингиз.

— Именно там е работата…

Чингиз стана. Приближи се до прозореца, постоя, напъхал ръце в джобовете.

— А какво да правим в такъв случай, Чингиз? — попитах аз. — Какво да се прави, когато не знаеш кой път води към доброто, и кой — към злото?

Чингиз замислено вдигна скътания от Подляра фас. Щракна със запалката, разпали го. Намръщи се:

— Как може да пуши такава гадост…

— Да се стои на място? — отговорих сам на себе си. — Тогава няма да стигнеш далеч. Да се върнеш назад? Съвсем лошо…

— Вървиш из гората и се натъкваш на висока стена — неочаквано изрича Чингиз. — Твоите действия?

— Знам го този тест.

— Тогава спомни си как си отговорил.

— Тръгвам надясно, вървя например около километър. Ако стената не свърши, поемам наобратно — около два километра. После се опитвам да я прескоча.

— Непременно ли се опитваш? — поинтересува се Чингиз.

— Да.

— А аз казах, че това зависи от целта ми. Накъде съм тръгнал и защо…

Чингиз изгаси фаса, извади своите цигари. Днес той нещо много пуши…

— Истинската зима дойде. Нали, Льоня?

Аз също станах и погледнах надолу.

Сняг. Бял, чист, мек. Той не блести от слънцето — небето е забулено с облаци. Но това вече е истински сняг. Няма да изчезне до пролетта.

— Нова година — каза Чингиз. — Портокали, пирог във фурната, салати, шампанско… Елха, украшения, бенгалски огън, гирлянди… Гости, музика, шеги, камбанен звън… Прилича на тест за свободни асоциации, нали?

— Махмурлук, смет, умора, изгубено копче за маншети… — казах аз. — Не се ли сети първо за това?

Чингиз кимна. Усмихна се:

— Повече обичам лятото. Само че то винаги свършва. Как мислиш, Леонид, може би това е хубаво? Безкрайно лято. Макар и в електронния свят. Нека даже там не си съвсем ти… но нали там винаги ще е лято. Помниш ли, когато стояхме там, в дълбината , и ти каза, че лятото е свършило? Но нали сега то може да стане вечно?

— Тук всеки решава сам, Чингиз — внимателно казах аз. — Кое е по-важно… лятото или безкрайното лято. Животът или илюзията за живот…

Чингиз не просто се усмихна, той се забавляваше.

— Аз съм жив! — изрече той. — Живея. Ще живея. Лятото няма да свърши скоро.

Колко се въодушеви…

А мен сякаш вече не ме и виждаше. Гледаше през прозореца, гледаше белия сняг, стълбчето пепел пълзеше навън от цигарата, усмивката сякаш се срасна с лицето му.

— И сега също е лято. Само че доста мразовито. Но ще има ново лято… аз чувствам диханието му, леките му стъпки върху заснежените листа… Лятото…

Той си дръпна дълбоко от цигарата.

Така не разговарят. Даже на сцената, ако пиесата не е от деветнайсети век.

Още по-малко пък така приказват богатите безделници, колкото симпатични и образовани да са.

— Горещ вятър, вкус на горски ягоди по устните, звезди в небето, докосване на топла вода… Лятото… То си отива толкова бързо, че не успяваш да извикаш „почакай!“. И ти се струва, дълго време ти се струва, че то още е тук. В крайчетата на пръстите — спомен, спомен за лятото. Трепериш, тресеш се, главата — обърната нагоре към дъжда, тих смях и случайна усмивка — лято… Все пак лято. Разправят ти, че си е отишло, но ти търсиш следите му, бягаш, закъсняваш, не успяваш… Но все пак е лято. И тръгваш по стапящата му се следа… два часа в кола, още три — в самолета, после малко пеша — да потегляме! Къде — не знам. Ще пристигнем. Всичко е заради лятото. Мъничко-премъничко. Плахо парче, останало от лятото. А повече и не ти трябва, иначе ще умреш от жега… Лятото…

— Чингиз… — тихо казах аз. Той не чуваше. Догонваше своето лято.

— Дайте ми моето късче от лятото… Но то и така си е с мен. Завинаги. Моето лято. Каквото е било, каквото е, каквото ще бъде. Лято завинаги! Нали си спомням как си отива. Как жълтото слънце се разтапя в аления заник. Как вятърът започва да мирише на сняг. Аз се усмихвах на вятъра. Молех го: „Почакай!“. Поне мъничко! Остави ми малко лято. А вятърът неведнъж е виждал такива като мен. Докато беше топло, не спореше с мен. Но стана студено, и вятърът прошепна: „Лятото свърши“. Не повярвах веднага. Но лятото бе свършило. Заваля дъжд. Студен, тъжен, сив. Протегнах ръка и хванах капка вода. Отражението не ми хареса. „Това не съм аз!“ — казах на водата. Но капката застина в зрънце лед. И аз разбрах, че това е отражението ми. И най-страшното е, че не се разтапя върху дланта ми. Значи дланта е не по-топла от леда.