Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Знам.

— Тогава се пази. И се среши.

Задавих се от толкова странно преплетените съвети. Но Вики вече беше сложила подноса на нощното шкафче, бе станала от кревата и оправяше полата си. Усмихна се.

— Трябва да тръгвам. Успех, Льоня. Здрав кънект, бърз пинг…

Интересно, как в действителност изпращат на война? Не знам… слава богу. Самият аз не съм изпращал, нито пък мен са ме изпращали. В паметта ми се въртят картини — от учебниците в училище, от книги и филми. „Победител или победен“… Разногласен вой на жени… Мълчалив, дори не молещ, а примирен предварително с всичко, което може да се случи, поглед.

Или така — „здрав кънект, бърз пинг“. Дори това пожелание е остаряло. Аз не влизам в дълбината през модем, за да застивам като истукан по време на прекъсването и възстановяването на връзката, да се бавя с отговорите си, когато връзката просто се влошава. Но ново пожелание още не е измислено… или ние просто не сме го чули.

Трябва да попитам Пат или Иля. Младежта знае най-добре.

А само преди седмица бих си помислил, че трябва да намеря и да попитам Ромка…

Вратата в антрето хлопна. Станах, изтръсках трохите на постелята право на пода. Довечера непременно ще организирам почистване. На Вики ще й е приятно. И пода ще измия. Даже ще избърша прахта от рафтовете и шкафовете.

А сега — да се стягам.

Душ. Ледени и горещи струи. Гел с аромата на мускус.

Кой там възнамеряваше днес да не ходи в дълбината ?

Да, имаше тук един такъв…

Прекарах мократа си ръка по запотеното стъкло на огледалото. Огледах се. Очите ми вече не са зачервени. И устните ми, свикнали да се стискат в тънка черта, леко са се отпуснали.

Компромис?

Ще видим. Както се получи. Калпавият мир е по-хубав от разправията за добро.

Но нали ако Тъмния Дайвър не беше накиснал вместо себе си Подляра и Ромка, хлапето още щеше да е живо…

— Ще опитам, Вики… — казах, карайки устните си да се отпуснат. — Честна дума, ще опитам.

В метрото беше претъпкано. Отвикнал съм да се возя в часовете пик, дума да няма. Стоях при самата врата, между старец клошар, отрано уморена жена и мрачен тийнейджър, запушил ушите си със слушалките на плеър. Едва ли изглеждах по-добре от тях… е, като изключим, естествено, стареца с мръсното палто. Умерено мърляв вид, измъчено, бледо лице, напрегнат поглед.

А нали това е страт 15 15 Страт — (от лат. stratum) — ивица, слой. Бел.Mandor. , социален разрез на обществото. Струва си, естествено, да се добавят още новобогаташите като Чингиз… но те не се возят в метрото. Ала и без тях не е зле. Старец, на когото вече му е все едно… Жена, свикнала да тегли тъжно каиша… Хлапе, не желаещо да види и чуе нищо около себе си…

Е, и аз, естествено.

Не толкова измъкнал се дайвър, колкото изплувал на повърхността удавник. От стареца лъха равнодушие към тялото му и външния му вид. От жената — умора, само че не от висенето й в някаква лавка или кантора, а заради собствената й глупост. А хлапето — слушалки в ушите, когато се отнася до реалния свят.

Какво не ни достига на всички ни, какво? Тук, в истинския свят? Аз не вярвам, че лошите хора са повече от добрите. Не вярвам, че сме слаби. Не вярвам, че всеки желае злото всекиму. Да, можем да приведем колкото си искаме примери против. Убийци, психопати, дегенерати, обикновени простаци, егоисти и подлеци. Светът е пълен с тях. Но, все едно — те са в малцинство — иначе светът отдавна да се е превърнал в окървавена месомелачка…

„Нима още не се е превърнал?“ — запитах се аз.

Не. Навярно не. Иначе здравият младеж би заритал търкалящия се на пода старец, прочиствайки света от старостта и мръсотията. Жената би подхванала монетките, изпаднали от джобовете на жертвата. Всички останали пътници биха започнали да се обзалагат — на коя минута старецът ще предаде богу дух.

А аз бих седял в къщи, в шлем и гащеризон, слабо потрепвайки в креслото, докато в райските дебри на Дийптаун хуриите глезят виртуалното ми тяло…

Нали все пак отивам сега при Чингиз не защото лично мен ме заплашва нещастие? И момчето би ме заплюло в лицето, а жената би ме зашлевила, ако чуеха мислите ми.

Дори не защото мислите ми са лъжливо бълнуване. Хлапакът с погнуса се мръщи, когато погледът му попадне върху стареца. А за жената явно не е малка сумата от два долара дневно, които аз не се замислям да дам на фирмата „Нюком-порт“ за правото да влизам в дълбината .

Само че у всички ни има и още нещо, освен зверското озъбване, освен бодрите животински инстинкти, освен веселото кикотене. У някои повече, в някои — по-малко. Но, все едно, има го у всички. Бариерата между звяра и човека. Здравата решетка, която може да се изпили или зазида още повече — както решиш. Мостът над пропастта.