Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Защо? — леко се отдръпна тя.

— Ами… за да не разбереш какво се случва с мен.

— Мислиш ли, че е било възможно да не разбера? — само поклаща глава тя. — Да не говоря — да. Но да не разбера?

— Прости ми.

— Няма за какво. Но ти вървеше по този мост, Льоня. Без никаква мрежа, без компютър и модем…

— Та нали самата ти даваше друго обяснение.

— Аз всичко мога да кажа…

Тя замълча.

— Не знам какво да правя… — казах тихичко, сякаш за да се оплача.

— Мисли. Ти си дайвър. И кажи… — Вики изведнъж се запъна. Малко се поотдръпна от мен, погледна ме строго и изпитателно.

— Какво?

— Кога заподозря, че Нике е дайвър?

— След като тя не изостана от нас при спускането.

— Да… позабързах се. А кога си помисли, че Нике съм аз?

— В самия край. Чак след двореца.

— Значи, когато казваше на Нике, че ти харесва, още не знаеше, че това съм аз.

— Но нали беше ти!

— Но ти нали не го знаеше?

Ето ти проблем.

— Чувствах го… — усмихнах се. — Вики, сигурно просто съм чувствал, че си ти. Знаеш… както в приказката принцът намира принцесата сред стотици момичета със прикрити лица…

Сега мога да кажа много красиви думи.

Толкова много, че сам да си повярвам — чувствах, досещах се, знаех…

Ще надяна красива маска, сходна на онези, които надявах в Дийптаун. Ще уговоря Вики да повярва — тя добре усеща лъжите, но ще й се прииска да повярва. Лъжата ми няма да се превърне в стена, а напротив — в мост. Според мен за нищо не съм виновен… не мога да имам вина заради един комплимент, даже и според най-пуританския морал. А Вики далеч не е пуританка.

Просто лекичко ще послъжа.

— Честно казано, нищо не съм почувствал — обадих се аз. — А и да съм чувствал, е било напълно несъзнателно. Просто ми хареса Нике. Симпатично, войнствено момиче.

Изобщо нямам представа как ще реагира Вики. По-рано лесно бих се досетил. Сега — не знам.

— Тя и на мен самата ми хареса — усмихна се Вики. — След Мадам — най-приятната личност. Даже ми се прииска да отида да работя в този глупав „Лабиринт на Смъртта“.

— А какво ще стане с реалния свят?

— Тогава — да припечелвам…

— Не бива. Достатъчно е, че в семейството ни има един луд, дето не излиза от дълбината .

— Леонид…

Погледнах Вики в очите.

— Намери Тъмния Дайвър. Намери го и си поговорете. Изясни си какво иска.

— Той сам ще ме намери, Вики. Нали пуснах слух, че Дибенко ме е наел да убия Тъмния Дайвър.

— И дезинформацията стана реалност… Леонид, нали не смяташ да го сториш?

— Не. Вероятно не.

— Само за това „вероятно“ забрави. Онзи младеж може и да не е знаел какво прави, когато е стрелял. Ти обаче ще знаеш. И ще помниш, винаги.

Сега тя си беше пак онази, много сериозната, моята Вики.

— Той вече стреля в нас, Вики.

— В отговор на вашите изстрели.

— Няма значение. Беше проникнал в чужд дом.

— Все пак е търсил диалог!

— Вики, той разполага с оръжие трето поколение.

— Това са само думи на Дибенко. Тъмния Дайвър може и да е блъфирал, може да е заплашвал. Но нима е убил някого?

— Когато убие, Вики, това също ще го помня цял живот. И не знам кое ще е по-болезнено: да знам, че аз съм убил, или че са убили мой приятел.

— Леонид… — Тя въздъхна. Отново се притисна до мен. — Ех, Льоня, Льоня…

Защо сякаш съм от камък?

Искам да отмъстя?

Или не съм готов да простя?

Или, което е най-страшното — завиждам на този от нас, който е запазил цялата си сила? Запазил я е и е отхвърлил правилата и нормите, които винаги са съпътствали дайвърите.

Може би и на това завиждам?

На юнашката безгрижна свобода, с която Тъмния Дайвър преследва Дибенко, карайки да се крие в миша дупка създателя на самата дълбина . Веселата възбуда, с която нахлу в дома на Чингиз, принуждавайки ни да разговаряме, лекотата, с която натисна спусъка — не на игровия полигон на „Лабиринта“, а в обикновения свят на Дийптаун?

Аз не знам кой и защо го е нарекъл Тъмния Дайвър. Може би прякорът е заслужен. Ако той се е нарекъл така — още по-зле. Защото е израз на позиция.

— Не прави необратимото, Льоня!

— Знам.

— Никога не прави необратимото. Веднъж произнесената дума „мразя“ не може да изкупи и десетократното „обичам“. А една смърт…

— Знам, но вече имаше една смърт!

Млъкнах, чул собствения си глас. Искам да отмъстя или не мога да простя? Ето къде е въпросът.

— Вики…

Лицето й все пак е станало мокро, усетих соления вкус върху устните си.

— Вики, ще опитам. Наистина ще опитам.