Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Отдавна ли?

— Отдавна. Не се получи веднага.

— Нике… — казах, гледайки я. — Нике… аз съм глупак. Веднага трябваше да се сетя. Нике-Виктория. Гърци-римляни… Ти даже не се криеше.

— За какво? Знаех, че когато разбереш, ще се случи беда. Но да лъжа… не исках. Не и теб.

— Вики, защо толкова ненавиждаш Дибенко?

— Аз? — обърна се тя и смаяно ме погледна. — Изобщо не го ненавиждам. Може би не го обичам. Но това е друго.

— А защо не го обичаш?

— Леонид, това важно ли е? Сега, тук, когато сме двамата… и то не в дълбината … важно ли е?

— Да! — рязко казах аз.

— Е добре… Той е преждевременен гений. Той направи нещо, за което човечеството още не е готово. Не е готово в морално-етичен аспект. Това често се случва, създателите на атомната бомба също са избързали. Но представи си Айнщайн или Бор, твърдящи на смъртното ложе, че атомната бомба е благо, което трябва да се използва по-често. Преждевременните гении винаги могат да се спрат… Дибенко може, но не иска. Затова и не го обичам.

— Добре, както и да е… — преглътнах. — Бог ще го съди… Вики… а Ромка?

— Какво Ромка?

— Не ти ли е жал за него?

— Льоня, какво имаш предвид?

— Защо го забърка в тази авантюра?

Гледах я в очите. И видях как съвсем бавно потъмняват… или неразбиращо, или обидено.

— Кой го е забъркал?

— Тъмния Дайвър…

Аз замълчах.

— Льоня… защо реши, че аз съм Тъмния Дайвър?

Защо реших така? Бих искал самият аз да разбера. Просто го реших, и толкоз. Макар че не, струва ми се, че разбирам. Първо реших, че Тъмния Дайвър е Нике. После разбрах, че Нике е Вики.

И приравних половинките на уравнението, забравил, че в едното е останал неизвестен член.

— Стрелец, аз не съм Тъмния Дайвър. Аз тръгнах с вас в „Лабиринта“… не исках да те оставям сам и не исках да си признавам, че влизам в дълбината . Излъгах те. Прости ми. Но аз не съм Тъмния Дайвър.

— Вики…

— Няма какво да търся в дълбината , Льоня… И кого да губя… освен теб.

— Вики… — повторих аз. Всичките думи са се дянали нейде.

Всичките думи са изчезнали. Останало е само името.

— Вики…

— Ти не обичаш да ти помагат, Льоня. Ти си свикнал да си силният. Свикнал си да си помагаш сам, да спасяваш, да измъкваш и защитаваш, да се бориш и побеждаваш… — усмихна се тя. — Дайвър… ти ще измъкваш потъващия за косата, дори ако самият се нагълташ с вода… И ще отблъскваш чуждата ръка… в най-добрия случай ще позволиш да плуват до теб.

— Вики… Това не е истина.

— Част от истината е, достатъчно голяма. Това, което преди две години ни пречупи, всички нас, засегна най-много теб. Ти не намери себе си, Леонид. Дори Ромка успя. Независимо от случилото се. А ти се затвори в себе си. Отряза всички нишки, отказа се да търсиш изход. Каза си, че вече не си дайвър.

— Но аз наистина не съм дайвър, Вики. Аз съм никой.

— И затова отиде да мъкнеш нарисувани мебели? И да пиеш нарисувана водка в евтини виртуални барове?

— Да. Защото сега съм никой.

Вики поклати глава. Отново докосна ръката ми.

— От кого бягаш, Леонид? От кого или от какво?

— Бих искал да знам накъде бягам, Вики. Зная какво съм загубил, но не зная докъде ще стигна.

— Льоня…

Тя ме прегърна, прегърна ме толкова неочаквано, че потреперих. Притисна ме към гърдите си.

— Льоня, нищо не си загубил…

Не отговорих. Седях, прегърнал я, заровил лице в косите й… седях и мълчах. Тя не е права, но няма да й го кажа.

— Льоня, дайвърът е това, което е дадено свише. От бог, от съдбата, от играта на гените… нека всеки да вярва в своята истина. Какво си загубил, Леонид? Умението да излизаш от дълбината в мига, в който го поискаш? То си е с теб. Умението да виждаш това, което не виждат другите? А нима това беше главното, Льоня?

Главно… второстепенно… Нима там е работата.

Това беше моя съдба…

— Зная какво си мислиш. Ти можеше да създаваш чудеса… малки чудеса, докато беше още дайвър. Големи чудеса, когато се срещна с Неудачника. После тая дарба изчезна, не само при теб, при всички… но нима то беше главното, Льоня?

— То беше моята съдба.

— Беше само нещото, с чиято помощ изграждаше съдбата си. Форма, инструмент, но съвсем не беше твоята същност. Льоня, колцина бяха подлеците сред дайвърите?

— Ние крадяхме. Чужди програми, чужди пари, чужди тайни.

— Много? Често?

— Не, но…

— Колцина бяха подлеците сред нас, Льоня? Колко от дайвърите използваха дара си в името на злото? Хазарт, игри, прониквания, кражби… Така или иначе, никой не се принизи до подлостта. Могат да се нарушават законите на обществото, но не и законите на морала… помниш ли?