Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Докато всички бяхме заедно. Докато имахме свой кодекс на честта. А сега какво?

— Тъмния Дайвър ли имаш предвид?

— Най-вече него… за другите нищо не знаем. Той е съхранил дара си в пълна сила. Ако се вярва на Дибенко…

Вики трепна.

— Говорих с него днес. Ако не лъже, Тъмния Дайвър не просто е съхранил способностите си, той ги е умножил. Той се стреми към файловете, за които е пратил Подляра и Ромка. Той ненавижда Дибенко… и се опитва да му навреди.

— Ето защо ме попита за Дибенко…

Не отговорих — само поех ръката й.

Защо не видях нейните очи в очите на Нике? Защо не чух гласа й, не почувствах топлината на дланта й?

Защо я забравям, нея, истинската? Не тази на екрана, не тази в спомените ми… А тази, която дели с мен жилището и постелята.

Приказките ненапразно винаги свършват със сватба. Впрочем, понякога след сватбата долита дракон. Голям, злобен, огнедишащ… мераклия да краде чужди невести. Ето тогава приказката има малък шанс да продължи по-дълго.

Нима трябва специално да отгледаш този тъп дракон, ако не искаш приказката да свърши прекалено бързо?

Ненавиждам драконите… и тези, които ги отглеждат.

— Аз не съм Тъмния Дайвър, Льоня… Не съм Тъмния Дайвър.

— Вики…

За миг ми се стори, че е готова да заплаче. Притеглих я към себе си, прегърнах я по-силно, прекарах длан по лицето й. То беше сухо… тя не умее да плаче.

Аз така и не научих на това нарисуваната Вики, а живата се е отучила сама.

— Не ми трябва оръжие трето поколение… нямам намерение да убивам никого. Нито в живота, нито в дълбината …

— Там, в този файл, не е оръжието…

— А какво тогава?

Аз продължавах да люлея сгушилата се в мен Вики. Не ми достигат ръцете да прегърна всички, нуждаещи се от утеха. Не ми достигат сили да измъкна всички, които потъват. Не ми достига живот, за да го изживея така, както аз искам.

Прави каквото можеш, и да бъде каквото ще бъде.

— Там има не смърт, Вики… а живот. Но не знам нужен ли е той на дълбината — такъв един живот…

Разказах й всичко. От момента, в който натиснах спусъка и вече се бях досетил, че стрелям в нея. Досетих се и въпреки това стрелях.

Храмът, където всеки от нас е изобразен на стената…

Посещението на Дибенко…

Идването на момчетата…

Писмото с файла…

„Изкуствена натура“…

— Този нов живот вече убива… — прошепна Вики. — А още не е в пълната си сила.

— Не той убива…

— Не е важно кой е натиснал спусъка. Наемникът-охранител, който знае с какво стреля; въодушевеното хлапе, не разбиращо какви ги върши… Тя вече убива, тази втора натура. Вкопчва се за живота, за място под нарисуваното слънце. Засега — с нашите ръце.

— Те не могат да излязат в реалния свят. Никога. Нито Императора от играта, нито електронните симбиоти.

— Затова пък ние можем да отидем там окончателно. И никакви дайвъри няма да достигнат, за да бъде спасен всеки.

— Никой няма и да моли да го спасяваме. Ето кое е страшното… — поех си дъх и казах, сякаш скачам във вода: — Ще си отида от Дийптаун. Ще имам сили, Вики.

— Не, няма да си отидеш. — Тя вдигна глава и се усмихна. Слабо, но все пак се усмихна. — Какво си намислил… да бягаш?

— Какво мога да направя?

— Ти си дайвър!

— Аз съм никой!

— Ти си дайвър! Докато можеш да виждаш света без розови очила, докато си способен да влезеш и да се върнеш, докато си готов да се хвърлиш в бой — ти си дайвър! Ето кое е главното, Льоня! Обективността, свободата и смелостта. А съвсем не умението да се виждат или да се пробиват дупки в програмите…

— Ти забрави съвестта, Вики…

— Съвестта няма нищо общо тук. И да я няма — човек си остава дайвър. Само че Тъмен.

— Той не е изгубил способностите си.

— Значи и ти можеш да ги намериш. Та нали си преминал моста!

— То… то е друго.

— Сигурен ли си? Помниш ли как се смяхме с теб на фантазиите ти… как ти се е сторило, че си влязъл във виртуалността с изключена телефонна линия… че си дошъл да ме посрещнеш… Но кое е било сън и кое — истина, Льоня? Кога всъщност са ти изключили линията? Та ти умееше, наистина умееше неща, които са недостъпни другиму! Да преминаваш през стени, да се разсмееш в отговор на изстреляния куршум, да стигаш до всяко кътче от мрежата. Така беше! Ние се целувахме, реейки се в небето над Дийптаун — помниш, нали?

— Неудачника си отиде и отнесе всичко, което ми беше дал…

— Всичко ли? Моста, Льоня! Моста! Ти започна да го минаваш в съня си, помниш ли? Два, три пъти?

— Повече, Вики. Просто не съм ти казвал… всеки път.