Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Или все пак се страхувам от невъзможното? Виртуалният персонаж привлича върху себе си част от общите ресурси на мрежата, обикновеният потребителски компютър физически не е в състояние да поддържа виртуалната личност. По време на експериментите натоварването нараства незабележимо… но ако количеството виртуални личности достигне десетки, стотици? Колко е в състояние да издържи мрежата?

И какво ще предприемат електронните морлоци, когато осъзнаят — а те ще го сторят — че са сковани от материални рамки?

Ще прекъснат появата на нови виртуални личности? Ще хванат оръжие в ръка?

Или…

Машините, на които работим сега, на практика са достигнали предела си. От силиция и германия е изцедено каквото е било възможно. Но количественото нарастване рано или късно се сменя в качествено. Всеки момент ще се появят компютри, основани на съвсем нови принципи. Аз прекрасно си спомням времената, когато „386“ се смяташе за мощна професионална машина. Сега да кажеш, че работиш на „пентиум“ или „пентиум две“ е същото, като да се оплачеш, че не ти е потръгнал живота.

Всичко зависи от това кога и как Дмитрий Дибенко възнамерява да хвърли на пазара новото си изобретение… програмния комплекс „Изкуствена натура“. Събитията ще се насочат или в едната, или в другата посока.

Но аз в края на краищата мога да попитам Дибенко.

Остава още един въпрос — какво възнамерява да направи с тази програма Тъмния Дайвър.

Да я публикува открито в мрежата?

Да я продаде пиратски за луди пари?

Да я използва лично за себе си?

Да започне кампания на борба с „Изкуствена натура“ преди Дибенко да я извади на пазара?

Да потърси слабости в програмната обвивка?

Само въпросителни. Аз не знам нищо за Тъмния Дайвър. Струва ми се, че се досещам… но бих предпочел да не зная.

Бавно станах от креслото, което тънко изскърца. Както обикновено се разсъблякох в тъмнината, сложих разкопчания гащеризон върху облегалката. Погледнах към вратата на спалнята.

Слаба-слаба нишка светлина под горния праг на вратата. Мост между действителността и съня…

Приближих се до вратата, тихичко я открехнах, погледнах…

Вики не спеше. Седеше върху оправеното си легло, пред включения ноутбук, загледана с празен поглед в екрана, към любимия си скрийнсейвър — гора, момиче с лък в ръка, до нея седи вълк…

По-добре да беше заспала вече! Нямаше да я будя. А утре — вече нямаше да рискувам да задавам въпроси…

— Добро време на денонощието… Нике… — казах аз.

Вики зиморничаво сви голите си рамене. Изрече, без да се обръща:

— Добро… Стрелец…

Седнах до нея.

Всичко това е странно, ако се погледне отстрани. Седи почти съблечена жена… до нея полугол мъж… Хора, които се обичат един друг. Които са преживели повече, отколкото обикновено се случва на човек.

Седят и мълчат, защото всяка дума само ще приближи бедата.

— Вики…

Тя леко обърна глава, погледна ме. Попита:

— Леонид, може ли да запаля?

Нищо не е както трябва. Тя ме моли за разрешение да запали…

— Дай и на мен…

Вики извади от нощното шкафче пакет цигари — силни, не дамски; запалка, пепелник. Виж ти. Разбира се, аз не се ровя из вещите й. Но не трябваше ли поне да усетя миризмата? Мисля, че би трябвало…

— Влезе ли в Храма? — попита Вики, щраквайки запалката. Протегна ми огънчето. Отново не е както трябва…

— Да. Влязох.

— Много се радвам, Стрелец. Какъв беше проблемът?

— Мостът, Вики. Мостът от моите сънища. Мостът, по който е невъзможно да се мине.

— Колко странно… — Тя си дръпна дълбоко, отмести цигарата. — Очаквах нещо, свързано лично с тебе… но чак толкова директно…

— Как е могло да се случи това, Вики?

— Не знам. Може би системата там е с обратна връзка, по някакъв начин проектираща страховете ти…

— Нямам предвид това. Как се случи, че започна да ходиш в дълбината и не ми го каза?

— Ще ми повярваш ли?

— Да.

Вики се усмихна. Протегна ръка, погали ме по рамото.

— Исках да ти помогна. Просто да ти помогна… когато ти се изгуби. Нищо повече.

Мълчах.

— Ти имаш дийп-психоза, Льоня. От много отдавна. Ти затъваш, дайвър. Може би и аз имам вина. Аз винаги съм обичала това-онова тук, в истинския свят. Твоята любов, твоята радост, твоят живот — те са там.

— Не е вярно…

Думите са тежки, тромави, неудобни. Да говоря е все едно да гриза камъни.

— Аз имам теб…

— Да, навярно. Но дори и мен — там. В дълбината . Ти не искаш да го признаеш, пред самия себе си дори. Но за тебе аз, все едно, съм си останала в дълбината . Ето че се върнах в Дийптаун… за да си стана пак аз.