Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Съвсем друго — да разбереш, че за яката те е държало, прикривайки се от ракетомета, живо същество. Вече почти разумно. Нещастният Император, прикован към последното ниво на играта. Отново и отново хвърлящ се в бой… непобедим, могъщ, и все едно — губещ.

— Но те там всички… запуши уши, Пат! — изревава Подляра. — Те там всички…

— Тихо — прекъсва го Чингиз. — Те провеждат опити с ИИ. Да се използва като експериментален модел чудовище от игра в мрежата е чудесна идея. Това е оправдано икономически… на тях даже са им предплатили за програмирането на централния персонаж, нали помните че Крейзи се оплакваше? „Лабиринт на Смъртта“ има прекрасни защитни системи — моделът не може да се измъкне, нито пък хакерите да се доберат до него. Постоянен приход на нови геймъри, променящи тактиката и стратегията.

— Каква ти стратегия, той ме изгори с поглед! — възмущава се Подляра.

— И какво? Това е поначало агресивен модел, не чу ли? И тук няма нищо странно, уви. Необходимостта да се защитаваш и нападаш е движещ фактор на еволюцията. Че дадената еволюция протича във виртуалното пространство, а вместо тяло Императора има пакети от електроимпулси, нищо не променя. Всичко е логично. Гадно, но логично.

Подляра диша тежко, но мълчи.

— Някога преглеждах една книга — добавя Чингиз. — В нея главният положителен герой учеше главната положителна героиня как се постигат победите. „Стани по-зла от злите, по-подла от подлите…“ И това са положителните герои на книга, претендираща за хуманизъм. А ти какво искаш от бизнесмени, Подляр? Ако писател, учещ на добро, пропагандира такъв лозунг? И какво искаш от програмата на Императора? Него го убиват! Всеки ден! Него идват да го убият, а не да пият чай заедно в градината! Той не би могъл да стане различен, дявол да го вземе!

— Разбрах всичко — неохотно отговаря Подляра. — Човек като те слуша, може да оправдае всичко на света…

— Животът ме е научил на това — свива рамене Чингиз. — Не всичко, разбира се… но почти всичко. Леонид, чети по-нататък.

„Втори режим на проверка — започвам аз. Докато Чингиз и Подляра спореха, Маниака и Мага вече са успели да избързат и сега търпеливо чакат да прелистя страницата. — Експериментът се провеждаше с доброволци, прекарващи в дълбината не по-малко от двайсет и четири часа в денонощие. Техническите характеристики на техните компютри варираха от средни до максимално мощни по стандартите на САЩ в момента на началото на експеримента. Като спомагателни ресурси се използваха свободни и общодостъпни мощности на сървърите, поддържащи Дийптаун. Както се вижда от графиките…“

— А къде са графиките? — с недоумение пита Пат.

Игнорирам въпроса, а Чингиз бързо и тихо обяснява нещо. Сигурно значението на думата „резюме“…

„Първите прояви на следживот бяха забелязани през петия месец на експеримента. Надминаване на скоростта на нормалните човешки реакции, доловими само на апаратно ниво, закъснение между излизането на човека от дийп-хипнозата и изчезването на виртуалния персонаж. Към края на годината у всички участници в експеримента са появи ефектът «ръководене». Намирайки се във виртуалността, те са изпадали в състояние, сходно с наркотичното опиянение, изпитвали са усещането, че тялото действа самостоятелно, че разговорът се води от някой отстрани. При това на практика не е имало усещане за насилствено «ръководене», всичко казано или направено се е възприемало като собствена нормална реакция на случващото се. Окончателното доказателство за съществуване на следживот е поведението на виртуалния персонаж след принудителното прекъсване на връзката с човека оператор. Отначало се наблюдаваха кратковременни паузи, «застивания» на персонажа, неадекватни реакции на околния свят, после следваше кратък период на външно смислени и вместващи се в рамките на поведението на оператора действия. В хода на повторните експерименти периодът на «застиване» намаляваше, докато не престана да се отчита от апаратните методи. Времето на самостоятелно съществуване на виртуалния модел достигаше в отделни случаи няколко часа, а в рекордния случай — двайсет и шест часа и тринайсет минути, което надхвърля достъпния за човек естествен период за пребиваване в дълбината. Външно моделите изглеждаха напълно естествено, поддържаха общуване на битови и социални теми. Отбелязани са субективно сполучливи шеги, прояви на емоции, депресивни реакции. В три случая са забелязани творчески действия, аналози на които не са открити. Веднъж виртуалният модел е проявил ярко изразени интуитивни способности.“