Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Сега… — мърморя неуместно, прелиствайки страниците. Маниака въздъхва, но търпеливо чака. Мага се излежава в позата на преситен от радостите на живота султан и демонстративно се прозява…

— Какво има там? — отново не издържа Чингиз. И този път имам какво да му отговоря.

— Чертежи. Бих казал, че това е особено ергономично кресло… само че по-скоро е ергономично легло…

…Когато около теб има пет човека, нагло опулили се в книгата, която държиш в ръцете си, е много трудно да контролираш процеса на изтичане на информацията.

Честно казано, невъзможно е.

— Що за шибана история! — изразява общото мнение Подляра. — Тези чудаци са изобретили хибрид между креват и зъболекарски стол, и за него се води такава битка?

— Те дори не са го изобретили, а просто са го сглобили — поправя го Маниака, прелиствайки през рамото ми няколко страници. — Виждаш ли пълните указания за купените патенти? Тези са се използвали в медицината при грижи за болни в състояние на кома. Тези — в космическите изследвания… системи за контрол от разстояние и безконтактни интерфейси…

— Периодичен масаж на тялото, опционално — хранене чрез сонда и венозно, а гащеризоните и шлемовете могат да се изхвърлят на боклука — обобщава Чингиз. — Яко. Всичко е на повърхността, но е яко. Аз не бих се отказал от такова работно място. Винаги ми изтръпва гърба, когато седя в дълбината повече от десет часа. Но да се убие заради това… или да се боиш от него… някакво безумие, момчета!

— Тъмния Дайвър особено е настоявал за втората част от проекта — напомня Подляра. — Хайде, Льоня, търси. Изкуствена природа, или как беше…

— Изкуствена натура — казвам аз, отваряйки книгата. — А, ето го софта… същинския софт.

— Система от филтри. — Маниака примижава, гледайки прелистваните страници. Аз се предавам и започвам да ги обръщам по-бързо, без да се опитвам да вниквам в редовете. — За изображение, за звук, за пространствени премествания… Оу… не е възможно да са достигнали такава степен на компресия!

Потрива челото си и неуверено произнася:

— А може и да са…

— Какво е това, Шурка? — питам аз.

— Прилича на система за проследяване… нали? — Маниака и Подляра се споглеждат. Подляра кимва:

— Доста. Самообучаваща се система, проследява и фиксира поведението на обекта, очевидно — човек. А и обратна връзка… Баси! С прогнозиране, с елементи на ИИ…

— Ама не може да има изкуствен интелект на съвременната техническа база! — възмущава се Маниака.

— Не може — признава си Подляра. — И тук не става въпрос за конкретна машина. А за приспособяване към общомрежовите ресурси. Преразпределение на информацията… общи бази данни, лични бази данни, потоково кодиране и декодиране…

— Списанията трябва да се четат от края — изричам аз. И отварям томчето на последните страници.

— Резюме — радостно се обажда Пат, увиснал на раменете на Чингиз и Подляра. — Аз също започвам да гледам от края!

„Проектът «Изкуствена натура» премина предварителна проверка в три режима — започвам аз. — В първия случай, както се вижда от заключението…“

За нас нищо не се вижда. Ние не сме чели отчетите за експериментите, те са някъде там, между описанието на програмата и резюмето. Но аз вярвам на съставилия отчета. И сигурно му е повярвал и Ромка, когато също е започнал да чете от края…

„Използването на външните бази данни, заложени при програмирането на първичните поведенчески реакции, копирането на реакциите на партньорите хора и анализът на ефективността на собствените действия позволиха да се постигнат някои резултати, които не се вместват в стандартните схеми на изкуствения интелект. Възниква възможност да се предположи, че при по-нататъшно нарастване на мощността на операционната система и разширяването на достъпните модели жизнено пространство, тя плътно ще се приближи до тези параметри, които се оценяват като прагови за разума. Обаче някои особености на вложените в модела първични поведенчески реакции, при цялата им ефективност за бързото развитие и самоусъвършенстване, ни карат да смятаме за нецелесъобразно по-нататъшното й развитие. Препоръчва се прекъсване на работата за два-три месеца, след което да се възобновят експериментите с по-малка изходна активност.“

— А аз знам за кого е това — неочаквано произнася Пат. — Знам.

Погледите ни се срещат и аз кимвам. Струва ми се, че момчето започва леко да трепери.

Едно е да си заложник в игра, заложник на програма.