Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— И това ли е Храма? — с известно разочарование уточнява Чингиз, оказал се вътре. — Семпла работа…

— Какво има горе? — пита Подляра.

Пат просто мълчаливо хуква нагоре по стълбите и след секунда се дочува доволния му глас:

— Тук има картинки! Готини!

Мага се пльосва на пода, събира на куп под себе си камара възглавници и с доволен вид ни зяпва.

— Къде е писмото? — преминава към същността Маниака пръв от всички.

— Сега ще го доставят — успокоявам го аз. — Момчета, как беше при вас?

— Шибано — казва само Чингиз. — Това императорско говедо ме разкъса на две…

Маниака изфучава:

— Това е нищо. Аз пък научих какво чувства човек, чиято глава се търкаля по пода отделно от тялото. А Мага…

— Не трябва! — извиква Мага. — Няма какво да клюкарстваш!

— Какво стана с Нике? — пита Чингиз. — Дайвъра?

— Да. Тъмния Дайвър, очевидно. Той все пак ни изигра… почти.

Чингиз кимва:

— Пат разказа какво е станало там с вас… А Крейзи още ли не се е появил?

Поглеждам пейджъра си.

— Засега не. Странно, честно казано.

Някаква вълна на напрегнатост, тягостна тревога залива всички. Наистина странно. Но нищо не може да се направи — само да се чака…

— Шурка, ти каза ли на Дик, че с мен всичко е наред?

— Да. Оставих съобщение на пейджъра му.

— Е, нали не може Крейзи наистина да е загинал от ръката на Императора? — питам аз, сякаш очаквайки да получа отговор. — На всички вас той също ви видя сметката… и нищо.

— А ти с какво беше зает? — пита Подляра.

— Тук идва Дмитрий Дибенко. Разговаряхме.

Настъпилата тишина е прекъсната от предпазливия въпрос на Чингиз:

— Какво искаше?

— Да унищожа файла, разбира се. Той казва, че Тъмния Дайвър ще иска да се добере до него… Че и аз, и всички вие, сме в опасност, докато файлът съществува. Най-смешното е, че той дори даде формално разрешение да се запозная с файла. Беше сигурен, че след това ще се съглася с него.

И в този момент се разнася предпазливо почукване по вратата.

— Писмото — изрича Мага, потривайки ръце.

— Или Тъмния Дайвър… — добавя Маниака. Можем да размишляваме дълго. А още може и да ме попитат дали в този велик дайвърски храм има най-обикновена шпионка.

Аз не знам отговора, затова отивам да отворя.

— Компанията „HLD“, служба за доставка на проблемна кореспонденция… — изговаря на един дъх червенокосото момче, стоящо пред вратата. — Това ли е Храмът…

Той повдига погледа си към мен и незабавно лицето му се променя:

— Леонид? Ти?

— Аз.

Интересно, какъв извод ще си направи…

— Майтапиш се, нали?

Спомням си всичко, случило се през последните дни. Търсенето на Подляра. Гибелта на Ромка. Опита да преминем през „Лабиринта“. Посещението на Тъмния Дайвър. Почти измамилата ни (или измамилия ни?) Нике. Императора, който се държа така, както не е позволено на една програма. Мостът. Посещението на Човека Без Лице.

Съвсем малко усилия ще са ми необходими за минутна шега над тийнейджъра. Няколко весели приключения…

— Това е Храмът на Дайвъра-в-Дълбината — изричам аз. — Давай писмото…

— А ти какво правиш тук?

— Работя — почти честно отговарям яз. — Всичко е наред, ти достави писмото си.

Иля със съмнение ме поглежда, после бръква в кожения планшет, закачен за колана му.

— Кой чука на вратата ми… — казвам аз. — Ами влизай.

Лекичко го побутвам за лакътя, въвеждам го вътре. Пъстрата компания, събрала се в кулата, не смущава Иля.

— Супер! — подхвърля им той. — Кой ще се разпише?

— Той — кимва към мен Маниака. — Той ще се разпише.

От планшета се появява писмо. Голям плътен плик, вече леко зацапан и измачкан. Изглежда празен.

— Е? — мърмори Иля, гледайки пакета. — Е?

На него не по-малко от нас му се иска писмото да се появи, адресът на Храма да бъде признат за правилен и сървърите на „HLD“ да изпратят файла в празния плик. Едва ли всичките наши причини ще натежат повече от неговото желание да заработи за нова звукова карта…

Пликът започва да се подува. Натежава, Иля дори леко отпуска ръката си. И започва да се усмихва, толкова светло, искрено и радостно, сякаш е получил още топло писмо от умиращ роднина милионер.

— Разписвай се!

Какъв е проблемът… Оставям автографа си върху бланката на доставката. Вземам писмото.

— Така… сега… — започва да мърмори Иля, завирайки двете си ръце в джобовете. — Дължа ти двайсетачка, нали? Сега…

— О, Леонид даже и ще заработи от писмото… — с драматичен шепот съобщава Подляра. Ама че гадняр…