Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Вземи го.

Изглежда той не е забелязал, че е бил под прицел…

— Какво е това? — питам аз.

— Прототип на оръжие трето поколение. Същото, с което са убили приятеля ти… ако това има значение.

Поглеждам пистолета. На външен вид най-обикновен „Smith&Wesson“.

Но въпросът е какво има вътре…

— С какво е зареден? — питам аз.

— Първите пет патрона са парализиращи програми за дийптаунската полиция — отвръща Дибенко. — Те предизвикват временен паралич, продължаващ петнайсет-двайсет минути и минаващ без последствия. А следващите пет… честно казано, това е нова разработка, тя няма да има серийно производство. Прекалено висока е вероятността за летален изход. Също временна парализа… но засягаща и сърдечния мускул.

— И ти си готов да ми дадеш това оръжие?

— Ще подпишем ли малък договор? Ти ще поемеш задължение да проведеш изпитването на новото програмно осигуряване. За съжаление, сега няма никакви закони, регламентиращи употребата на подобни опасни продукти… Надявам се на благоразумието ти, дайвър…

Вземам пистолета в ръка, гледайки Дибенко. Ако и мен светлината ме обхване в кръг, едва ли той ще запази спокойствие… поне ще потрепне.

Но изглежда, на мен в Храма ми е разрешено всичко.

— За какво ми е това, Дмитрий? — питам аз. — Стига… Аз вярвам на думите ти. Мъчно ми е за Дийптаун, страх ме е от това, което ще стане с него, когато това нещо бъде освободено… но аз не мога да спра бъдещето. И няма на кого да отмъщавам. Няма да тръгна да преследвам младия глупчо, решил да си играе на полицаи и крадци. И тебе няма да тръгна да те стрелям… ако не за друго, то защото си създал дълбината . Всичко завърши с фарс, Дибенко. Започна с трагедия, а свърши с фарс. Аз намерих този Храм… получих това проклето оръжие… защо? Всичко е напразно. Всъщност не. Знаеш ли, намерих нови приятели. Което вече е страшно много. Жалко само, че Ромка си плати за това.

Мъгливата маска се взира в мен, после Дибенко произнася:

— Така че ти ще унищожиш откраднатия от мен файл?

— Не. Тук не го заплашва нищо, повярвай ми.

— Не разбирам — с леко учудване произнася Дибенко. — Не, наистина не разбирам.

— Какво?

— Възнамеряваш да не влизаш повече в дълбината , така ли?

Да. Неразбирането наистина го има. И от двете страни.

— Защо пък. Ще си влизам.

— Тогава — сигурен ли си, че ще можеш навреме да излезеш, да избегнеш куршума?

— Чий куршум?

— На Тъмния Дайвър.

Ново двайсет…

— Защо му е да ме убива, Дмитрий?

— Затова, защото у теб има нещо, което му трябва! — изкрещява Дибенко. — И докато пазиш този файл, ти си под прицел! И всичките ти приятели са под прицел! Той ще го изтръгва от теб със същата упоритост, с която ми досаждаше на мен!

— И за какво му трябва! — Сега е мой ред да крещя. — Ако Тъмния Дайвър и така притежава оръжие трето поколение, ако той те е заплашвал отдавна…

Разбирам, че съм казал нещо в повече, когато Дибенко става, отхвърляйки с крак възглавничката.

— Значи ти още не си видял какво са откраднали от мен? — пита той. — Нали?

— Не съм видял. — Да се преструвам е късно. — Там са сорсовете на оръжието трето поколение, правилно ли съм разбрал?

Дибенко се смее толкова дълго, че аз успявам мислено да си нахлупя шутовска шапка, да си нарисувам дълги щръкнали уши и да забода на гърба си хартия с надпис „магаре“.

— Леонид… ех… браво, Леонид. Добре. Няма да настоявам да ми дадеш файла незабавно. Виж го сам. После — решавай. Пистолета… пистолета го носи със себе си. И бъди готов да го употребиш. Защото животът ти сега е малка разменна монета. А на приятелите си кажи да не влизат в дълбината . Сега ти си мишена за Тъмния Дайвър. До теб е значително по-лесно да се добере, повярвай ми.

— Не е толкова просто, аз също съм дайвър…

— Леонид — Човека Без Лице се навежда над мен, аз продължавам да седя на пода, — повярвай ми, старите способности на дайвърите… дори и да си ги запазил… те не са нищо в сравнение с неговите способности! Понякога ми се струва, че когато сте загубили всичките си таланти, те са се събрали в един-единствен човек. И са го превърнали в Тъмния Дайвър. Той може почти всичко. Половината разработки на моите фирми са средства за защита и издирване във виртуалното пространство. Знаеш ли защо? Защото Тъмния Дайвър ме атакува непрекъснато. Аз почти не рискувам да се появявам в дълбината ! Аз и сега съм заобиколен от чудовищно количество бариери. Спасява ме само едно: Тъмния Дайвър, както и повечето от вас, е посредствен хакер. Сякаш са се сблъскали магията и технологията, Леонид. Той побеждава моите програмисти интуитивно, с вашите способности. Засега ми се удава да поддържам равновесие, с цената на чудовищни усилия. Но на него му трябва файла, който сега притежаваш и ти. Пази се!