Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Те се поколебават, явно им е неприятно да остават встрани от обекта на охрана. Но в крайна сметка се смиряват.

— Ще ме пуснеш ли, Леонид? — пита Дибенко и се спира пред мен.

— Ще те пусна. Само теб. — Не знам как работят механизмите за защита на Храма, но няма да попречи да го уточня. Правя крачка встрани. Дибенко се опитва да премине — и замира, натъкнал се на непреодолима бариера.

— Подай ми ръка, по дяволите! — изсъсква той.

Охраната се опулва към всесилния си бос, оплетен в невидимата паяжина.

— Не искаш да губиш достойнство? — усмихвам се и посягам към него. Обменяме си ръкостискане и Дибенко влиза вътре. Пита риторично:

— Как може да се изгуби нещо, което го няма?

Не отговарям, затварям вратата.

— Значи ето какъв бил той, Храма… — замислено произнася Дибенко, оглеждайки се. — А по-нагоре какво има?

— Не е от значение.

Той кимва, с невидимата си иронична усмивка, нещастният създател на виртуалния свят.

— Както искаш… вашите тайни не са ми необходими.

— Тогава защо си дошъл?

— Заради своите… — разперва ръце Дибенко. — Изключително заради своите.

— Страхувам се, че те вече не са твои, Дмитрий.

Дибенко протака, а аз постоянно мисля дали не си струва да изляза незабавно от дълбината . Изобщо не е задължително оръжието от трето поколение да изглежда като оръжие. Как ще успея да се опазя, ако някой стреля по мен с копче?

— Дойдох като приятел — неочаквано изрича Дибенко. — Нямам намерение да те нападам. Повярвай ми.

Позволявам си въпросително да повдигна вежди. Гледай ти… какви думи! „Като приятел“…

— Ако не вярваш на мен, то поне повярвай на приятелите си, строили този Храм! — рязко изрича Дибенко. — Какво, да не смяташ, че не съм наясно какво ме заплашва, ако те нападна тук?

— Какво? — колкото се може по-иронично питам аз.

— Смърт — разперва ръце Дибенко. — Е? Сключваме ли примирие?

— Седни — предавам се аз. — Ще поговорим.

На пода, по-точно — върху меките възглавнички, е съвсем удобно да се седи. Изтокът е фина работа… те са разбирали някои неща от живота.

Нищо не казвам. Чакам. Дибенко, изглежда, подрежда мислите си.

— И така, аз не съм ти враг… — произнася той накрая. — Повярвай ми.

Мълча.

— От фирма, моя собственост, бяха откраднати някои перспективни разработки — продължава той. — Много бих искал да си ги върна.

— Искаш да кажеш, че у теб не са останали копия? — започвам да играя ролята на глупак.

— Останаха — не спори Дибенко. — Хакът беше чиста, възпитана работа, само копиране на информацията… Леонид, цялата работа е там, че на откраднатите разработки още не им е дошло времето…

Мога да тържествувам с победата си. Дибенко си призна! Той е в паника.

— Абсолютно съм съгласен.

— Значи си готов да върнеш файловете? Или да ги унищожиш в мое присъствие окончателно?

— Не.

Дибенко въздъхва.

— Леонид, но нали ти си видял документите, разбрал си за какво става въпрос…

А това вече е добре. Той смята, че файловете вече са доставени в Храма, нещо повече — че аз съм се запознал със съдържанието им…

— Преходът към новия свят трябва да бъде плавен…

Хубава работа, плавен! Не издържам:

— Кажи това на родителите на Ромка! Кажи, че смъртта на сина им е била част от плавния преход към бъдещето!

Изглежда съм надценил информацията, която той притежава:

— Ромка? Този млад човек, който… когото…

— Когото.

Ако мозъците ни работеха със зъбни колела, сега щеше да се чуе здраво щракане.

— Бившият ти партньор? Младият дайвър? Това той ли беше?

— Да.

— Не знаех.

— Защо въоръжи охраната с оръжие трето поколение, Дмитрий?

Той мълчи… мисли за нещо свое си.

— Не съм я въоръжавал, Леонид. Повярвай ми. Случайност е…

— Какво? Хлапето е умряло случайно?

— Проникване. — Дибенко преминава на някакви кратки, накъсани фрази. — Паника. Цялата охрана е на крака. И трийсет млади идиоти, програмисти. Един от тях е взел прототипа. И се е хвърлил да помага на охраната. Той не е знаел, разбираш ли?

— Не е знаел какво взема?

— Не е знаел, че в пълнителя има смъртоносни заряди.

Не искам да му вярвам. Защото да повярвам означава да простя. Да се откажа от правото на мъст. Да откажа на Ромка правото на отмъщение.

— Да, ние работехме над виртуално оръжие от трето поколение — говори през това време Дибенко. — По поръчка на полицията на Дийптаун. Заради собствените си интереси. Поради ред сериозни причини. Но никой не е имал намерение да охранява лабораторията по този начин… това просто е нецелесъобразно. За сплашване на хакери е напълно достатъчно предишното поколение бойни програми, кой ще се съгласи да загуби камара скъп хардуер?