Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

У всеки имаше нещо, станало негова визитна картичка.

Фрески и стъпала.

Стъпала и врати.

Изкачвам етаж след етаж, разглеждам всяка картина, поглеждам във всяка врата…

Естествено, защо да се прави Храма голям, когато съществуват пространства в пространствата?

Безкрайна градина и огромни, кънтящи лабиринти на коридорите и залите…

Светъл, пронизан от слънцето ресторант на върха на планината. Стените са от кристал и сребро. Надписът „Олимп“ на приборите за храна е напълно уместен…

Речен завой, във вечерна мъгла… дремеща при брега мъничка яхта…

Облачна пелена, гъста и еластична… Искаш ли да повървиш по небето?

Изведнъж разбирам, че завиждам на строителите на Храма. Завиждам безкрайно, сляпо, с остра ненавист към себе си, идиотът, строил мъничък реален свят… така и не успял да го построи… и не вложил нито капка труд в този изоставен в дълбината Храм…

Бягството никога не е окончателен изход. Където и да избягаш — ти винаги бягаш от себе си.

Фрески. Врати. Лица. Постъпки.

Всичко е тук. Нищо не е забравено. Може да се спори с какво повече се е прославил Рижия Пес — с кракването на непробиваемата програма — емулатор на мирис за дълбината , или с работата си в Интерпол. Но се радвам, че на фреската той е в униформа.

А ето го и Крейзи Тосър!

Дявол да го вземе… тук не е изобразена работата му в „Лабиринт на Смъртта“. Тук е инсталирането на печално известния пощенски филтър, който половин година контролира голяма част от кореспонденцията в дълбината ! Не заради някаква определена цел, не за търсене на компромати или за лов на чужди пароли, а заради доказателството, че никъде няма конфиденциалност.

Само дето не подозирах, че филтърът е инсталиран от Крейзи.

Вървя. Все по-нагоре и по-нагоре. Фрески, лица, значими и по-незначителни постъпки.

А някъде тук трябва да ме има и мен!

Започва да ми става зле.

Какво ще видя? Кой, по какъв принцип е избирал тези мигове — за да ги изобрази на недостъпните никому скрижали? Какво ще бъде взето от моя живот, какво ще изрисуват ярките бои върху сивата мазилка, какво ще остане в Храма — завинаги?

Правя още няколко крачки — и виждам отговора. Жълт пясък. Сивото каменно туловище на демон, стискащо в ръката си нишката на моста. Кулите на Ал-Кабар в далечината. Вълк, седящ на пясъчния хълм в почти човешка поза. И човек, в смешните одежди на руски герой, бягащ надолу по склона, към протегнатата лапа на демона…

Какво пък. Нямам причини да се срамувам. Та нали дори не откраднах файловете на Ал-Кабар! Подариха ми ги.

С някаква разсеяна усмивка продължавам нагоре. Кулата вече свършва, почти съм влязъл в кристалното кълбо.

Фреска. Фреска. Фреска.

Стоп.

Време е да се излекувам от самомнението.

Гледам последната фреска в редицата, на края на спиралата. Достоен финал…

На него съм аз.

А другата фреска… тя се е отнасяла за Роман. Онова е било неговият миг на триумф — когато ми асистираше при проникването.

На мен се е паднала друга карта.

Стрелеца с вдигната за удар ръка. Синият огнен бич на „Warlock-9000“. Чезнещ във виолетово завихряне човешки силует.

Първият ми пробив в „Лабиринт на Смъртта“, когато отведох оттам Неудачника.

Какво пък… не бе ли това най-значимото в живота ми?

Не… аз не споря. Винаги съм смятал, че си струва да се гордея със случая. Да, аз така и не научих кой е той. И никой на света не го научи. Той си отиде в своята звездна далнина, в дълбините на електронните мрежи, в прекрасното бъдеще, което някога ще настъпи… Просто си отиде — от нашия неловък и нелеп свят.

Но защо именно този миг?

Защо именно ударът, ударът по своите? Безмилостният, макар и виртуален, удар по дайвърите на „Лабиринта“? Защо не онзи миг, когато водех Неудачника сред редиците чудовища, когато го прикривах със себе си, когато го измъквах от елфическия сървър, когато разпръсвах полицейската хайка?

Кой е избрал именно този миг?

Защо?

Вероятно все пак заради постъпката. За да напомня и на мен, и на другите. Извайвай добро от злото за собствено удоволствие, но не смей да забравяш какво е положено в основата.

С пламнало лице се извръщам от фреската.

И се качвам на последния етаж на кулата.

В ослепителната светлина.

Кълбото не е гладко, то е сглобено от хиляди малки многоъгълници. Слънчевата светлина пламти във всеки от тях, отразява се, сякаш става по-ярка. Аз стоя сред хиляди мънички слънца.

Приближавам се до наклонената стена, лягам върху нея, разпростирам се, разперил ръце, прегръщащ огъня.