Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Ами ако върна този файл? — питам аз, пробвайки някак да отслабя натиска му.

— Първо го виж. После решавай. А най-добре го унищожи и ми позволи да продължа да водя битката. Да, Леонид, прав си, аз съм готов да убия Тъмния Дайвър. Ако го направиш ти — фантазията ти за договора може да стане реалност. Готов съм да ти платя страшно много.

Той чака минута, но аз мълча. Докато файлът не бъде в ръцете ми, докато не разбера от какво се бои и какво крие Дибенко и към какво се стреми Тъмния Дайвър, аз нямам право да говоря нищо.

— Пожелавам ти да оцелееш — произнася Дибенко. — Ще ме пуснеш ли?

— Върви — отговарям аз. — Вратата ще се отвори пред теб.

Остава ми да се надявам, че така и ще стане, че Дибенко няма да разбере, че в Храма аз съм неопитен и неумел новак…

Вратата се отваря. Дибенко още веднъж се оглежда на прага, засмива се:

— Когато се наканиш да прочетеш документите, свържи се с мен. Ще си поговорим.

И аз оставам сам.

С пистолета, с който може да се убива наистина. С това, което съм смятал за главната тайна на Дибенко. И което всъщност е малък пул в голямата игра, от която си нямам никаква представа!

Дявол да го вземе… кога най-после ще се появи в дълбината това хлапе?

Вадя пейджъра, мрачно поглеждам светлинките. И изведнъж, сякаш оживяла пред погледа ми, пламва нова. Някъде в реалния свят Иля е седнал на компютъра и пред него е избухнала безумната дъга, превръщаща света в приказка…

Достига ми търпението да почакам, докато той седи някъде — бог знае къде — и преглежда пристигналите писма.

Отговор.

„Идвам“.

Интересно, ако Дибенко прехваща съобщенията от пейджъра ми, ще разбере ли къде всъщност е файлът…

Впрочем, какво ще получи той, ако хване Иля? Нищо. Файлът засега дори не е в момчето. В офиса на компанията е. Там не можеш да проникнеш даже ако си с възможностите на Дибенко. Може би Тъмния Дайвър би успял, с всичките му свръхспособности. Но на него му трябва разшифрован текст, а не криптиран файл.

Пресмятам на ум колко дълго Иля ще пътува до Храма. Зависи преди всичко от мощността на машината му… ако си мечтае за стодоларова звукова карта, тази мощност едва ли е кое знае колко голяма. Раздрънкан „пентиум две“, ако не и просто „пентиум“. Пълно натоварване на мозъка… в Щатите и Япония е забранено непълнолетните да влизат в дълбината с машини, по-слаби от „пентиум две“ с честота на процесора четиристотин и със сто двайсет и осем мегабайта RAM… Но тук не са Щатите. Тук всичко се случва.

Значи десет минути при добра връзка, докато в машината бъде пренесена и обработена пълната картина на мястото, където той никога не е бил. Приятната разходка в такси или не по-малко приятната на велосипед е осигурена.

Свързвам се с Маниака — сега вече не с писмо, а чрез пряка връзка. Той откликва веднага, значи е чакал с пейджър в ръка.

— Гадняр!

Почти съм съгласен… докато съм разглеждал Храма и съм общувал с Дибенко, те там са премалявали от нетърпение. А и със сигурност са се притеснявали за мен.

— Тук имаше неочаквано посещение — отговарям аз. — Идвайте.

Пращам адреса.

— Някой път ще ти организирам подобно бдение за половин час! — заплашва ме Маниака и се изключва.

Да, лошо се получи.

Но кой е очаквал, че ще стане такова нещо?

Че Дмитрий Дибенко ме следи и само чака момента, когато ще вляза в Храма?

Опитвам се да успокоя съвестта си, разхождайки се напред-назад. Дано да дойдат по-бързо момчетата. Дано Иля по-бързо донесе файла.

Какво ли има в него, щом Дибенко е толкова сигурен, че ще застана на негова страна след прочита на документите?

Какво може да бъде по-важно от възможната гибел на виртуалния свят?

Най-отвратителното състояние е да чакаш, без да имаш възможност да направиш нищо.

Пристигат две таксита. От първата кола се измъкват Подляра, Чингиз и Пат. От втората — Маниака и Мага.

Аз стоя пред прага на кулата, засрамено навел глава. Сега ще започнат да ме ругаят…

— Льоня! — вика Пат, подскачайки на място. — Получи се!

Чингиз и Подляра също не изглеждат особено обидени. Мага стои, оглеждайки кулата със скептичното изражение на клиент, дошъл да приеме току-що построен обект.

Само Маниака мрачно ми показва юмрук. Но нищо, така е правилно.

Такситата си тръгват, на програмните шофьори не им е интересна кулата насред гората. Извисява се — нека си се извисява. Не е ли все едно…

Пускам приятелите си в Храма, потупвайки всеки по рамото, и сякаш без да искам, не махам ръката си, докато те не преминат прага. Подляра, изглежда, разбира каква е работата. И Маниака също. А останалите не обръщат внимание.