Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Не вярвам — казвам аз. — Ти може да си искал да провериш как действа.

— Тези проверки се извършват по друг начин — рязко изрича Дибенко. — Върху добре платени доброволци, около които има бригада от лекари с дефибрилатори 13 13 Дефибрилатор — апарат за прекъсване на спазмите на сърдечния мускул с помощта на краткотрайни електрически импулси. — Бел.прев. , пипети, спринцовки и останалите гадости!

— Как ще го докажеш?

— А какво ще те устрои? Чекове на изплащане? Подписаните от мен нареждания? Съгласуваните планове на изпитанията? Официалната поръчка на дийптаунската полиция? Отчетите на лабораториите?

— Кой уби Ромка? — Разбирам, че се предавам, че сега е мой ред да губя достойнство.

Но аз му вярвам. Случило се е най-страшното — вярвам му.

— Хлапе на двайсет и две години — казва Дибенко. — Млад, талантлив, интуитивен програмист. Има млада жена, скоро ще им се роди дете. И възрастна майка в Ростов. Бил е сигурен, че в прототипа има парализиращи заряди. Решил е да си поиграе на герой. Да ти го предам ли, Леонид?

Той крещи — крещи на мен, а аз си мълча, седейки насред Храма на Дайвъра-в-Дълбината, на своя територия.

— Какво, нима не разбирам какво иска дайвърът Леонид? Иска мъст! Справедливост! Да накаже убиеца! Какво, ти сега лично ли ще го наказваш? Или ще наемеш бандити? Ще го предадеш на полицията? Това момче даже не знае, че е убиец! Казах, че слухът за смъртта е лъжлив, пуснат от мен за сплашване на хакерите… В противен случай… е, нямаше да се самоубие, но щеше да е свършен като професионалист. И без това не е хич добре с нервите. Е? Да ти го предам ли? Име, фамилия, адрес?

— Закълни се, че той не е знаел — казвам аз. Това е нелепо. Да изисквам клетва в свят, в който всичко е чиста измама. Да искам клетва от човека, създал този свят и получил правото да върши в него всичко, каквото му скимне. Но аз го моля.

— Заклевам се — произнася Дибенко. — Разбирам… после ще анализираш гласа… но не лъжа. Не лъжа, Леонид.

— Защо го направи? — питам аз. — Дибенко, защо пое по този път? Оръжие трето поколение… трябваше ли да се въвежда във виртуалния свят? Поръчките на полицията… ти не си длъжен да ги изпълняваш.

— Поръчки за шоково и парализиращо оръжие!

— Ти какво, не разбираш ли, че от тях до оръжието, което убива, има половин крачка? Парализата може да засегне сърдечния мускул, шокът от болката може да бъде непоносим. Главното е да се преодолее границата между техниката и психиката. Без теб тази граница никой не може да я премине, това е твоя дарба…

— Никой? — в гласа на Дибенко има ирония. — А какво е вградено в този Храм?

Аз мълча. Не зная как е защитен Храма.

— Повярвай ми, в мен няма никаква лична омраза към дайвърите — обажда се Дибенко. — И не ви смятам за престъпници. Но… щом вие сте създали оръжие трето поколение… най-важното сега е балансът на силите.

— Кой ти каза? — питам аз.

— Тъмния Дайвър.

Струва ми се, че сега той се усмихва…

— Знаеш ли го кой е?

— Тъмния Дайвър? Де да знаех… де да знаех, Леонид. Както разбирам, и на теб не ти е известно? Затова си пуснал слуха, че съм ти дал оръжие от трето поколение… за да го примамиш… нали?

Мълча.

— Не знам кой е той — казва Дибенко. — Но от известно време ме е страх да се вясвам в дълбината , Леонид. Аз притежавам Медала за Всепозволеност. Имам… вече имам… оръжие, което убива. Но Тъмния Дайвър го има отдавна. И аз във всяка една секунда очаквам куршум в лицето. Изригване на ослепителна светлина, болка, сърце, което спира да тупти.

— Аз също не съм във възторг от действията му — изричам. — Той е пратил моя приятел да проникне във фирмата ти. Накиснал го е. Ти казваш, че охраната не е имала оръжие трето поколение… все едно. Той е нямал право.

— Сега ти остана само един обект за отмъщение — неочаквано произнася Дибенко. — Нали?

— Доволен ли си?

— Естествено. Нали ти казах — дойдох като съюзник. Ти пусна слух, че съм те наел на работа… това ми се стори забавно…

Дибенко бърка в джоба на плаща си. И вади пистолет.

Светлина. Стълб от ярка светлина пада от тавана и заключва в себе си Дибенко. Силуетът му съвсем посивява, лишен от багри. Движенията му са забавени, плавни…

Без да бърза, Дибенко протяга пистолета към мен, държейки го за цевта. Хвърля го на пода между нас.

И светлината изчезва.

Каквото и да се е готвила да направи защитната програма, тя се изключи моментално след като Дибенко пусна оръжието от ръката си.