Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Впрочем, за какво са всичките тези страхове?

И без това няма да е весело.

„Учи се добре, синко, и ще идеш да живееш в рая…“

„За какво ни е тази отпуска? По-добре да си купим «Дълбинен контейнер»! Да си починем в дълбината !“

„А чу ли, че съседът починал преди една седмица? Вчера ми го разказа неговият виртуал. Поседнахме, пийнахме за упокой на тленните му останки…“

— Това е безсмъртие — рязко казва Чингиз. — При достатъчно дълго пребиваване в „изкуствена натура“ виртуалната личност става абсолютно автономна. Със сигурност.

— В гроба да го видя дано това безсмъртие… — някак не много убедително измърморва Подляра.

— Не се заричай. Когато гробът се зададе, ще се замислиш.

— А аз бих опитал — радостно съобщава Пат. — Сто на сто!

— И би останал завинаги в дълбината нагло хлапенце… — отбелязва Чингиз.

— Ако искам, такъв ще остана. Каква е разликата?

— Момчета, какво възнамеряваме да правим с всичко това? — пита Маниака.

Ето така е винаги. Седиш, смилаш получената информация, а отгоре на всичко те карат да отговаряш и на въпроси.

И най-обидното е, че въпросите нямат отговор.

— Да се унищожи файлът, както иска Дибенко, е необратима постъпка — изрича в празното пространство Маниака. — Аз не бих ви посъветвал…

— Да го пратим на моята машина? — предлага Чингиз. — А?

— Защо на твоята? — хлопвам томчето аз. — А на моята? На Маниака?

— В моя апартамент, предполагам, е по-трудно да се влезе, отколкото във всеки друг.

— А във виртуалността?

— Ключове. Ще го защитим с моя, твоя… няколко ключа. После файлът ще бъде достъпен само ако вземем общо решение.

— Защитавайте го вие, момчета — обажда се Маниака. — Четиримата. Вие живеете в един град… така ще е най-разумно. Нашето мнение ще вземете под внимание във всеки един случай, предполагам?

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Свалих шлема. Помислих малко и го оставих върху монитора, захлупвайки забавните фигурки от ярка синтетично кожа. Те са при мен отдавна, от някаква компютърна изложба… Седят си тихичко отгоре и ме гледат с прозрачните като мъниста очички. Може би си шепнат понякога свои си работи… когато се гмурвам за пореден път.

Е, какво, дайвър, наигра ли се?

— Вики, изход. Приключване на работата.

— Изпълнявам.

Успях да забележа точното време върху гаснещия екран. Дванайсет и половина. Добре… нормално поработих. Главата ме боли, но не толкова силно, колкото се опасявах.

Хакнахме „Лабиринта“. Преодолях моста. Влязох в Храма. А още и оръжието от ръцете на Дибенко… Забраненото оръжие, за което така и не казах на момчетата.

Защо ли изобщо не съм радостен?

Да, Дмитрий Дибенко ще убие дълбината . Но съвсем не по онзи начин, по който предполагах, че ще го стори.

Ще бъде ли оръжието трето поколение ефективно срещу странните симбиоти — наполовина хора, наполовина рожби на програми? Не знам, но инстинктите ми подсказват, че няма да върши работа.

А аз, както и всеки дайвър, съм свикнал да вярвам на инстинктите си.

Между другото, това нали е допълнителен аргумент в полза на „изкуствената натура“? Не е само поничка, но и камшик…

Бедата не е в „Дълбинния контейнер“ — той е нещо скъпо, сложно, и няма да се превърне в масово забавление. Освен за желаещите час по-скоро да пренесат личността си в дълбината . За всякакви болнѝци на последно издихание, жадуващи да се сдобият с безсмъртие, дори в такава форма. Или за хората, дето не си знаят парите, като Чингиз например.

Дийп-програмата победи именно със своята простота. Тя не изискваше нищо! Дори виртуалните шлемове и гащеризони станаха полезно и приятно, но не и задължително допълнение. Общо взето са достатъчни компютър, модем, връзка с Интернет и малката програмка…

За да придобиеш безсмъртие в дълбината , за да получиш електронен калъп на себе си, е необходима само още една програма. По-голяма, трябва да си признаем веднага. Но и мощността на машините е нараснала.

Копие… нова личност… електронен симбиот…

Можем дълго да се лутаме из термините. Да проверяваме, да експериментираме, да спорим. По-скоро тук е всичко накуп. Не просто съблазън, а истинско изкушение.

Кой би устоял?

И на какво ще заприлича Дийптаун, когато количеството на електронните копия стане сравнимо с количеството живи хора? Всичко построено в дълбината ли им трябва? От какво ще се откажат с лекота, какво ще оставят за несъвършените хора, какво ще съборят като незаслужаващо внимание? Кое у тях ще е от прототипите, и кое — собственото?