Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Ти си дайвър, Льоня… помни го…

— Аз…

Дланите изведнъж станаха топли. А думите — просто излишни.

— Аз не съм дайвър, Вики… тук и сега.

— Ти страшно отдавна не си спал… — усмихна се тя. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм — кимнах. — Не искам да гледам звездите тази нощ. Нито пък да говоря за враговете си.

Вики кимна. И видях как през сълзите изгря усмивката й:

— Добре… звездите ще почакат. Ще ги помоля. А враговете няма да ги питаме.

Хубаво е да се събудиш сутрин.

Именно сутрин, а не към обяд, когато през щорите те удря рязко слънчевата светлина, бучат колите, пискливо крещят децата, а главата ти още със ставането кънти от умора.

Да станеш в осем сутринта… за обитателите на Дийптаун това е почти подвиг.

Вики беше станала по-рано. Чух как обикаля из кухнята, тихо тананикайки нещо, как бърбори включеният телевизор. И ухае на нещо вкусно. И можеш да се поизлежаваш царски, без да си спомняш за никаква дълбина , за дребните и по-сериозни спорове, за ненужните подвизи, за хитрите интриги на виртуалния свят… интриги, чието място е в боклукчийската кофа, които увяхват до вечерта и се разпаднат на прах още на следващия ден.

Ритъмът… бесният ритъм на Дийптаун. Обичам го. Но понякога така ми се иска да забравя за тенекиената кутия, натъпкана с микросхеми, и да не отворя вълшебната врата към огромния и пленителен свят. Да постоя в обикновената си стая с олющените тапети, със скърцащия разсъхнал се паркет, с малкото прозорче, от което лъха леден студ… където жената, която обичаш, си тананика в кухнята и приготвя закуска за теб, безделника…

— Льонка, внимание…

Когато Вики се появи с поднос в ръце, аз се смаях.

— Поднасяла ли съм ти поне веднъж кафе в леглото?

— Не — честно казах аз.

— Ще наваксаме пропуска.

…Това изглежда красиво само във филмите. Или техните легла са други модели. И храносмилането им е устроено другояче. Да пиеш полулегнал е нищо, но виж, да ядеш е върхът. Континенталната закуска е хубаво нещо, но тостовете имат навика да се ронят, при това не върху подноса, а в леглото. Яйцата — и те лошо се чупят при удар от подноса, когато той е поставен върху дебелото одеяло, покриващо мекия ти отпуснат корем.

— Можеш честно да се похвалиш на приятелите, че имаш жена, която ти поднася закуска в леглото — каза Вики. — Само не уточнявай колко често. Става ли?

— Става.

И все едно, безумно приятно ми е. Нищо че предпочитам да закусвам седнал, след като съм измил лицето и зъбите си.

— Вики — попитах я, отпивайки от кафето, — какви са плановете ти за днес?

— Да работя. Обадих се да предупредя, че малко ще закъснея… но именно малко.

— Не можеш ли днес да забравиш за работата? Нека да отидем някъде. На театър. На концерт. Или просто да побродим където ни хрумне…

Вики смешно нацупи устни.

— Аха… хубаво би било… Но няма да стане.

— Защо?

— Защото и ти си на работа днес.

Тя се усмихна и ме целуна по челото.

— Не искам — с тона на капризно дете възкликнах аз.

— Чудесно е, че не искаш. Но трябва. Ще отидеш при приятелите си. Ще решите какво да правите с Дмитрий Дибенко. Ще се свържете с него… опитайте да намерите Тъмния Дайвър. И решете най-сетне какво ще се прави с онова нещо.

— Кой и какво иска да прави — уточнявам аз.

— Именно. Намерете баланса на интересите си. Според мен не си струва това нещо сега да се появи на бял свят. Във всеки случай — широко и открито. На човечеството не му достигат само изкуствен интелект и хора, придобили безсмъртие в електронния свят… за пълна психоза. Струва ми се, че Дибенко го разбира. И този… Тъмния… не може да не го разбира. Какво точно иска той? Едва ли да раздаде файла на всички желаещи или да доведе Дибенко до банкрут и самоубийство. Пари, власт, слава, уязвено самолюбие… Търсете мотива. Търсете компромис. Това е моят съвет към вас… отправен от по-прекрасната част от човечеството.

— Добре — усмихнах се аз. — Ще опитаме.

— И се пази. — Лицето на Вики стана сериозно. — Моля те. Ако видиш Тъмния Дайвър — изплувай. Ами ако Дибенко е прав, и онзи е въоръжен?

— Добре.

— Льоня… аз разбирам, че това не е шега. И че сега всички вие рискувате живота си. По-добре изобщо не водете хлапето в Дийптаун — защото е потенциално най-удобният заложник.

— Да. Ще кажа на Чингиз.

— Изобщо не ми се иска да забравя онова, което ти казах снощи. Да забравя, да взема оръжие и сама да тръгна на лов. Но ти знаеш, че ще го направя.