Наоми Новик - Смъртоносна академия

Така че гадовете се заклещват и прекарват много време и усилия в това да се вмъкнат и да се издигнат, като междувременно се изяждат едни други, а най-големите и опасните в действителност изобщо не могат да се промъкнат нагоре. Налага им се просто да висят цяла година около аулата и да похапват от себеподобните си, докато чакат пира в деня за дипломиране. Така че, като живеем тук, е много по-трудно да се доберат до нас, отколкото ако сме навън, на открито, в шатра например. Дори хлапета от анклавите са били масово изяждани, преди да бъде изградено училището, а ако си от необвързаните и не влезеш в академията, тези дни шансовете ти да оцелееш отвъд пубертета, са едно към двайсет. За сравнение: едно към четири си е приемливо.

Но на нас ни се налага да плащаме за тази закрила. Плащаме с работата си, с нещастието и ужаса си, а те всички изграждат мана, зареждаща училището. И плащаме най-вече с онези, които не оцеляват, тъй че какво точно добро си въобразява Орион, че върши, като спасява хора? Сметката си виси и накрая все пак трябва да се плати.

Само дето никой не разсъждава по този начин. Тази година дотук умряха двайсет първокурсници — обичайното ниво е стотина и повече — и всички в академията го величаят, сякаш той е качил луната на небето и е от прекрасен по-прекрасен. Естествено, за нюйоркския анклав ще има пет пъти повече кандидати в сравнение с преди. Мога да забравя за надеждите си да попадна там, а и перспективите за анклава в Лондон не са розови. Вбесяващо е, особено при положение че би трябвало да съм сензация. Вече владея десет пъти повече заклинания за унищожение и власт от всички в последния клас, взети заедно. И нищо чудно, като всеки път трябва да усвоявам по пет само за да си почистя проклетия под.

Хубавото е, че днес научих деветдесет и осем полезни домашни магии на староанглийски, додето се добера до деветдесет и деветата, която да премахне вонята. Даже книгата не успя да изчезне, докато търсех. Понякога училището създава пречки от този род, когато реши да е най-гадно, вбесяващо и дребнаво. Неволите, търпени, докато превеждах деветдесет и девет магии, окръжена от вонята и пльокането на мъртвия душеядец зад мен, бяха достатъчно голямо изпитание, че да се сдобия с допълнително полезно познание.

До седмица или две ще съм благодарна за това премеждие. За момента трябва да изпълня по идеален начин петстотин подскока с разкрачване и вдигане на ръцете, съсредоточена върху кристала си за съхраняване, а да набера достатъчно мана за измиване на пода си, без по случайност да убия нещо живо. Не смея да хитрувам дори и мъничко. Тук няма мравки и хлебарки, чиято сила да изсмуча, а и с всеки ден мощта ми расте — както на всички нас тук. С моята конкретна дарба, ако се опитам да мамя при магия за почистване, като нищо мога да утрепя по трима от съседите си от всяка страна и цялото крило ще блесне от чистота като дезинфекцирана морга. Имам си съхранена мана, естествено: мама ме зареди с кристали, които е създала със своя кръг, така че мога да си запазя мана за по-нататък и да добавям към запасите си при всяка възможност. Но не бих ги докоснала, за да почистя стаята си. Кристалите са за спешни случаи, когато наистина ми трябва мощ на мига. Като дипломирането.

След като подът бе почистен, добавих петдесет лицеви опори — влязох в доста добра форма през последните три години — и направих любимата заличаваща магия на мама. Така цялото ми стайче замириса на изгорял градински чай, но все беше някакво подобрение. Осъзнах, че почти бе дошло време за вечеря. Един душ би ми дошъл много добре, само че не ми се искаше да се боря с нещо, дето можеше да изпълзи от канала на банята, а то със сигурност щеше. Затова просто си смених блузата, сплетох си косата наново и си изплакнах лицето с вода от каната. С остатъка си изпрах тениската и я проснах да съхне. Имах само тези две блузи и те почти се бяха разпаднали. В първата година ми се наложи да изгоря половината си дрехи, когато безименна сянка изпълзя изпод леглото, а нямаше откъде другаде да почерпя мана. Жертването на дрехите ми даде достатъчно мощ да изпържа сянката, без да привличам жива сила отнякъде. Не бях имала нужда от Орион Лейк да ме спаси тогава, нали така?

Дори след всичките ми усилия все още явно имах достатъчно чудат вид, че като стигнах до мястото на срещата преди вечеря — естествено, движехме се по групи, защото да вървиш сам, означава да си дириш белята — Лиу ми хвърли един поглед и ме попита: