Наоми Новик - Смъртоносна академия

Татко пратил подобна бележка на семейството си, та знаели, че дотам е оцелял. После така и не излязъл оттук. Поредното от стотици хлапета, захвърлени на боклука в това проклето място. Когато мама най-накрая открила семейството му и им казала за мен, те имали чувството, че част от него все пак се е завърнала. Пратиха ни еднопосочни билети, мама се сбогува с всички в комуната и стегна мен и всичките ни притежания.

Ала щом пристигнахме, прабаба ми още след първия поглед към мен изпадна в транс с видение и заяви, че съм обременена душа, че ще донеса смърт и унищожение за всички анклави в света, ако не ме спрат. Дядо ми и братята му действително се опитаха да осъществят въпросното спиране. И това е единственият случай, в който мама наистина си пусна парата. Смътно си спомням как стоеше в нашата стая, а четирима мъже с неудобство се мъчеха да я накарат да се дръпне и да ме предаде на тях. Нямам представа какво са възнамерявали да правят с мен — дотогава никой от тях и на муха не бе посягал — но явно трансът много ги бе разтревожил.

Разправяха се известно време по въпроса, после внезапно стаята се изпълни с ужасяваща светлина, от която ме заболяха очите, а мама ме загърна в одеялото ми. Пое боса и по нощница навън, а те стояха нещастни и не смееха да я докоснат. Тя отиде до най-близкия път, вдигна палец и минаващ шофьор ни качи и ни откара чак до летището. После един техномилиардер, канещ се да се качи на частния си самолет до Лондон, я видя да стои насред фоайето с мен на ръце и предложи да ни вземе със себе си. После продължи да идва в комуната веднъж годишно за едноседмично духовно пречистване.

Ето такава е моята майка. Но не и аз. Прабаба ми беше просто първата от дълга поредица хора, които се усмихват, щом ме срещнат, а после спират да се усмихват още преди да съм изрекла и дума. На мен никой не ми предлага да ме качи на стоп, нито да ме включи в танц в кръг сред гората, за да ми помогне да извикам сила, и по-същественото — не се изправя до мен срещу всички гадории, които редовно преследват маговете в търсене на храна. Ако не беше мама, нямаше да съм добре дошла дори в собствения си дом. Няма да повярвате колко много добри хора в комуната — от онези, които пишат дълги и искрени писма до политици и редовно участват в протести с всякакви каузи от социална справедливост до опазване на прилепи — ведро ми говореха, като бях на четиринайсет, колко ли развълнувана съм, че заминавам в училище с пансион (ха-ха!) и как ли съм мечтаела после да тръгна да опозная широкия свят и разни ми ти такива.

Не че ми е мечта да се върна обратно в комуната. Надали някой, дето не го е изпитвал, може да си представи колко ужасно е да си постоянно заобиколен от хора, които вярват абсолютно във всичко — от леприкони до индиански парни хижи и коледни песни, само не и в това, че действително можеш да правиш магии. Буквално съм го тикала в лицата на хората — или съм се опитвала поне; искат се тонове допълнителна мана, за да направиш дори нищожната магия да запалиш огън, докато те наблюдава простосмъртен, твърдо убеден, че ти си просто глупаво дете със запалка, скрита в ръкава, което дори не притежава нужната измамна сръчност. Но и да им спретнеш достатъчно впечатляваща магия пред очите, ще кажат „леле, удивително!“, а на другия ден ще обясняват какъв голям ефект са имали гъбите, дето са ги яли. А после още повече ме избягваха. Не искам да съм тук, но и там нямам желание да бъда.

О, това е лъжа, разбира се. По цял ден бленувах как ще се върна у дома. Сега съм го съкратила до пет минути дневно, когато заставам пред празнината в стената, на достатъчно безопасно разстояние, но все пак да чувствам движението на въздуха, затварям очи, притискам длани към лицето си, за да се предпазя от миризмата на прегоряло олио и стара пот, преструвам се, че вдишвам влажна пръст, сушен розмарин и печени моркови с масло, че това, дето се движи, е ветрецът в клоните на дърветата, и ако отворя очи, ще се озова легнала по гръб в горска просека, а слънцето току-що ще се е скрило зад облак. На мига бих сменила стаята си за шатрата ни сред гората, та дори там две седмици да е валял дъжд и всичките ми вещи да са мухлясали. Пак е по-добре от сладникавата воня от душеядец. Липсват ми дори хората, в което не бих повярвала, ако ми го предскажехте, но след три години бих прегърнала и разцелувала дори Филипа Уакс, ако зърнех киселото й лице със стиснати устни.

Добре де — не, чак това не бих направила, а и съм сигурна, че само седмица след като съм се върнала, всичката ми неприязън ще се появи отново. Така или иначе, беше ми дадено ясно да разбера, че не съм желана там, просто ме търпят. А може би не дори и това, ако се опитам да се установя там, след като се махна оттук. Комуналният съвет — в който Филипа е секретар — вероятно ще си намери повод да ме изхвърли. Негативност на духа бе фраза, която бях дочувала няколко пъти отдалеч и не чак толкова отдалеч. И тогава просто бих вгорчила живота на мама, защото тя би си тръгнала оттам, без да се замисли, само и само да е с мен.