Наоми Новик: Смъртоносна академия

За мен обаче това не би било проблем. Бих била върховна в използването на малия, ако бях достатъчно глупава или отчаяна да прибегна до нея. Все пак трябва да призная заслугата на мама за това: тя бе посветена на онази щуротия с връзката родител-дете и в моя случай това означаваше, че искрящо чистата й аура обгръщаше моята достатъчно много, че да ме предпази да не използвам малия твърде отрано. Когато носех у дома жабчета с намерение да им извадя червата, тя ме убеждаваше с безгранична кротост: „Не, мила, не може да вредим на живи същества“, после ме отвеждаше до ъгловия магазин в селото ни и ми купуваше сладолед като компенсация, задето ми ги беше отнела. Бях на пет години, сладоледът беше единствената ми мотивация да желая власт, така че сами си представяте как отнасях при нея всичките си малки находки. Когато вече станах достатъчно голяма, та тя да не може да ме спре, бях и достатъчно зряла да разбирам какво се случва с магьосниците, използващи малия.

Най-често я подхващат тези от последния клас, тъй като дипломирането вече тропа на вратата, но има и неколцина от нашия, които вече са прибегнали до нея. Понякога, ако Йи Лиу те погледне твърде бързо, за миг очите й са съвършено бели. Ноктите й пък са станали чисто черни и мога да позная, че не е лак. Джак Уестинг изглежда съвсем добре, типичното русо и усмихнато американско момче, мнозина биха го взели за херувим, но минеш ли покрай стаята му и поемеш ли дълбоко дъх, долавяш бегъл мирис на скотобойна. Аз го долавям де, не всеки. Луиза, през три врати от него, изчезна в началото на годината и никой не знае какво й се е случило — не е особена рядкост, но аз съм сигурна, че каквото е останало от нея е в неговата стая. Имам добър усет за тези неща, макар да нямам желание да ги знам.

Ако аз се поддадях и започнех да използвам малия, щях да си изляза от тук летейки с крила, добре де, с отвратителни прилепски крила на демоничен звяр, но все пак крила. Академията много си пада да пуска в света злосторници, почти никога не убива някого от тях. Ние, останалите, си патим от душеядци, които ни се провират под вратите в средата на следобеда, или от ослепители, изпълзяващи от канала, обвиващи се около глезените ни, когато вземаме душ или си четем заданията, и устремяващи се да разтопят очните ни ябълки. Дори Орион не сколасва да спаси всички ни. Средно около една четвърт от випуска го докарва чак до дипломиране, а преди осемнайсет години — да пукна, ако е съвпадение, че тъкмо тогава е бил заченат Орион — са завършили само дузина ученици, при това всичките преминали към тъмната сила. Бяха се обединили в шайка, за да отстранят съучениците си и да натрупат стабилна доза сила.

То се знае, семействата на всички останали ученици си дадоха сметка какво се е случило — беше очевидно за всеки глупак; вместо първо да измъкнат хлапетата от анклавите, идиотите се втурнали да преследват злодейската дузина. Последният от тях бил мъртъв, когато дошло време мама да се дипломира на следващата година, и дотам се свършило с Раздаващите смърт, или както са се наричали.

Но дори да си от най-хитрите мошеници, прилагащи малия, дето избират умно жертвите си и ги нападат по нощна доба, тъй че деянието им да мине незабелязано, пак няма накъде да се придвижиш, освен да паднеш още по-ниско. Сладурът Джак вече краде жизнена сила от човешки същества, тъй че ще започне да гние отвътре в рамките на пет години след дипломирането си. Уверена съм, че има грандиозни планове как да отложи разпада си, с всички магьосници злодеи е така, но не мисля, че има нужните способности. Освен ако не му хрумне нещо гениално, след десет години, хайде, нека са петнайсет, ще го докара до финалната гротеска. А после, като разкопаят мазето му, ще открият стотици трупове, всички ще цъкат с език и ще викат: „Боже мили, а такъв чудесен младеж изглеждаше! “

В момента обаче, докато се борех над страниците, в които на староанглийски и със ситен нечетим почерк се описваха крайно специфични домашни заклинания, изпитах силно желание да се почерпя с обилна доза малия. Поне ако после дойдеха чавки да ми изкълват мозъка — или нещо друго, знае ли човек — щях да бъда подготвена. Междувременно зад мен локвата от душеядеца с пукане изпускаше газ, подобно на далечни гръмотевици, докато накрая до носа ми не стигна ужасна воня.

Бях прекарала деня в учене за финалните изпити. Оставаха само три седмици от срока: когато човек поставеше длан на стената в банята, можеше да усети лекото потракване на механизмите, които се подреждаха в готовност да ни свалят с един оборот. Класните стаи си стоят на едно място в ядрото на училището, а спалните ни започват на нивото на столовата и се завъртат надолу като огромна метална гайка, която се смъква около стеблото на винт, додето стигнем чак долу за дипломирането. Следващата година идва редът ни за най-ниското ниво, не че е нещо, което да се чака с нетърпение. Никак, ама никак не искам да пропадна на изпитите, че да се върна за поправка на върха.