Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Броячът на дисплея ми показваше, че ми остават само петнайсет секунди, затова изключих Бета капсулата. Аватарът ми се сви до нормалния си ръст и вид. Обърнах се, запалих реактивните си ботуши и полетях към замъка.

Когато прекосих огромното преддверие, заварих Аех и АртЗмида да ме чакат пред кристалната врата. Димящите, окървавени тела на десетина току-що посечени Шестици лежаха пръснати по каменния под около тях и бавно се стопяваха в нищото. Очевидно бях пропуснал кратка решителна схватка.

— Не е честно — заявих аз, след като изключих реактивните ботуши и се спуснах на пода до Аех. — Можехте да ми оставите поне един.

АртЗмида не отговори, а ми показа среден пръст.

— Браво на теб, че размаза Соренто — каза Аех и плеснахме длани. — Епична битка, но въпреки това си пълен идиот, нали го знаеш?

— Да, знам — свих рамене аз.

— Какъв егоист си само! — изкрещя АртЗмида. — Ами ако беше загинал?

— Но не загинах, нали? — отвърнах аз и я заобиколих, за да разгледам кристалната врата. — Успокой се и да отворим портата.

Огледах ключалката в центъра и думите, гравирани върху шлифованата повърхност. „Любов. Надежда. Вяра.“

Извадих своя Кристален ключ и го вдигнах. Аех и АртЗмида последваха примера ми и също вдигнаха ключовете си.

Нищо не се случи.

Спогледахме се разтревожено. Тогава ми хрумна една идея и прочистих гърло.

— Три е вълшебно число — издекламирах първия стих от песента Училищен рок. Щом изрекох думите, кристалната врата засия и от двете страни на ключалката се появи по още една.

— Успя! — прошепна Аех. — Мамка му, не мога да повярвам. Наистина стигнахме до Третата порта.

АртЗмида кимна:

— Най-накрая.

Пъхнах своя ключ в средната ключалка. Аех постави своя в ключалката отляво, а АртЗмида — в ключалката отдясно.

— Да ги завъртим по часовниковата стрелка на три, става ли? — попита АртЗмида.

С Аех кимнахме. Тя преброи до три и завъртяхме ключовете едновременно. За миг проблесна синя светлина, а ключовете и самата врата изчезнаха. Пред нас се отвори Третата порта, която водеше към водовъртеж от звезди.

— Леле — прошепна АртЗмида до мен. — Отворихме я.

Тримата пристъпихме напред, готови да преминем, но изведнъж чухме оглушителен гръм. Сякаш цялата вселена се разцепи.

И тогава умряхме.

Когато аватарът загине, екранът не става черен веднага. Вместо това гледната точка преминава в трето лице и така имаш прекрасната възможност да наблюдаваш отстрани кончината на виртуалния си образ.

Миг след като чухме оглушителния гръм, гледната ми точка изведнъж се промени и видях трите ни аватара да стоят замръзнали пред отворената порта. Тогава изпепеляваща бяла светлина изпълни света, придружена от оглушителна звукова вълна. Точно така си бях представял усещането да попаднеш в ядрена експлозия.

За частица от секундата видях скелетите на аватарите ни през прозрачните очертания на неподвижните ни тела. И тогава броячът за бойни точки на аватара ми падна на нула.

Ударната вълна връхлетя миг по-късно и унищожи всичко но пътя си. Нашите аватари, хилядите други, събрани около замъка, самият той, подът и стените. В миг всичко се превърна във фин прах от атоми, които останаха за секунда във въздуха, а после бавно заваляха към земята.

Цялата повърхност на планетата беше пометена. Целият район около замъка на Анорак, където доскоро воюваха хилили аватари, сега пустееше. Всичко бе унищожено. Стоеше само Третата порта — кристална рамка на врата, която висеше във въздуха над кратера, образувал се на мястото, на което само преди малко се бе издигал замъкът.

Първоначалният ми шок бързо премина в ужас, защото осъзнах какво се бе случило току-що.

Шестиците бяха активирали Катаклизма.

Това беше единственото обяснение. Само този невероятно мощен артефакт можеше да причини подобно нещо. Не само че бе изтребил всички аватари в сектора, но беше унищожил и Замъка на Анорак — крепост, която поне досега бе доказала, че е неразрушима.

Взрях се в отворената порта, която се рееше във въздуха, и зачаках неизбежното — на дисплея ми да се появи последното съобщение. Думите, които в този миг виждаха всички аватари в сектора: КРАЙ НА ИГРАТА.

Но когато най-накрая съобщението се изписа на дисплея ми, то гласеше нещо съвсем различно: ЧЕСТИТО. СПЕЧЕЛИ ДОПЪЛНИТЕЛЕН ЖИВОТ!

Тогава видях удивено как аватарът ми изведнъж се появи отново на мястото, на което беше умрял преди няколко секунди. Пак стоях пред отворената порта. Но сега тя се носеше във въздуха на десетки метри над повърхността на планетата, над кратера, който се бе образувал при рухването на замъка. След като аватарът ми се материализира изцяло, погледнах надолу и видях, че подът, на който стоях преди това, беше изчезнал заедно с реактивните ми ботуши и всичко останало, което носех.