Пиер Певел: Драконът на Арканите

— Моля? — отвръща младата шатленка.

— Оставете ме. Върнете се… Върнете се там, където трябва да бъдете.

— Госпожо, обещах на майка Дьо Серне да…

Анес я прекъсва, хваща я за раменете и я гледа право в очите.

— Слушайте, сестро. Сторихте всичко, което ви беше по силите. Скоро мястото ще гъмжи от стражи. Впрочем аз съм свикнала с подобни неща и зная, че по-лесно ще излъжа часовите, ако съм сама. Така че, хайде, спасявайте се!

— Ще намерите ли пътя?

— Не се съмнявайте — излъгва я баронеса Дьо Водрьой. — Вървете! Вървете, спасявайте се! И благодаря.

Отначало колебливо, а после все по-бързо младата сестра шатленка се отдалечава и изчезва под един свод.

Тъй като все още се надява да излезе от абатството така, както е влязла, Анес се насочва към дългата и просторна тераса, която е открила при пристигането си, над старата забравена стълба. Оттам тя има намерение да се спусне в залива и да се присъедини към Балардийо, близо до параклиса „Сент Обер“. Несъмнено старият войник е чул камбаната, а тя го познава достатъчно добре, за да е сигурна, че няма да остане дълго, без да се намеси…

След като успява да избегне един патрул, Анес продължава да се движи напосоки между тясно свързаните постройки на абатството. Почти стига дотам, накъдето е тръгнала, но в последния момент се обърква и се изкачва няколко стъпала нагоре. Тази грешка ѝ позволява да избегне друг патрул, който се движи по-бавно и по-предпазливо от предишния, и ето че излиза на нещо като балкон, а оттам вижда терасата, към която се е устремила. Всъщност всяко зло за добро, тъй като стражите се движат напред и назад по тази тераса, докато някакъв бял силует — без съмнение, вълчица — им дава заповеди. Въоръжените мъже вече слизат по стълбите, водещи към стария извор.

И към свободата.

— По дяволите! — възкликва Анес през зъби, мислейки си за Балардийо.

Ще успее ли той да избяга? Ако смогне, ще си тръгне с конете.

Решена от този момент нататък да разчита само на себе си, баронеса Дьо Водрьой се отдръпва от парапета, обръща се и се вцепенява: трима мъже, които не е чула, приближават заплашително. Облечени са в черно и принадлежат към всяващия страх отряд на гвардейците на Сен Жорж, наричани по-често „Черните гвардейци“. Всичките са благородници. Всичките са съвършени фехтовчици и всичките служат на шатленките и ги защитават предано.

Тримата гвардейци изваждат рапирите си.

— Предайте се, госпожо — казва единият, докато другите двама заемат позиции от лявата и от дясната му страна.

Сигурни в себе си, те не търсят помощ. Това уязвява гордостта на буйната баронеса Дьо Водрьой, която се запитва дали те си дават сметка с кого си имат работа. Но тази липса на предпазливост може да ѝ е от полза. Тя разтваря краищата на наметалото си, вади рапирата, чието острие е от най-съвършената толедска стомана.

Готова е за бой, но дланта ѝ трепери и очите ѝ нервно блуждаят.

— Хайде, госпожо. Очакваме рапирата ви, ако обичате.

— Щом настоявате.

Анес атакува и финтира, възползвайки се от това, че балконът е тесен. Тя поваля първия гвардеец, удряйки го с лакът в брадичката, отбива щурма на втория, озовава се пред третия, който късно я забелязва, и го превива на две с жесток удар с коляно в корема му. Двамата мъже, които е сразила, лежат на земята, единият е в безсъзнание, а другият едва-едва мърда. Последният останал прав се опитва да стори нещо. Но младата жена се превърта, прилепва се за него и го сграбчва за яката. Чува се прещракване. С палец Анес освобождава кинжала, скрит в дръжката на рапирата ѝ. Стоманеното острие изскача и заплашително се насочва към адамовата ябълка на слисания гвардеец.

— Думичка, помръдване и си мъртъв. Разбра ли?

Мъжът кима.

За жалост, онзи, когото е повалила с коляно, се изправя. Олюлявайки се, той се хваща за парапета и започва да вика:

— Помощ!

От широката тераса всички погледи — и този на една вълчица — се насочват нагоре към балкона. Анес веднага реагира, превърта се на стъпалата си и използва устрема си, за да отблъсне гвардееца, когото държи, към парапета. Изненадан, мъжът полита и изчезва в бездната. Вижда се как умира, крещи неистово и се стоварва върху някакъв покрив, два метра по-ниско.

Цялата обгърната в черната наметка, Анес побягва.

Към равномерните и отчаяни удари на камбаните сега се примесват гласовете на гвардейците, които се зоват един друг и се насочват към нея. С рапира в ръка, тя тича. Възвишението Сен Мишел се е превърнало в примка, от която на всяка цена трябва да се отскубне. Тъй като не става въпрос само за свободата ѝ, трябва да разкрие страшната опасност, която заплашва Париж. Шатленките обаче са дълбали и строили сред скалите, за да разширят абатството, и то се е превърнало в лабиринт от пътища, галерии и тесни стълби, често отвеждащи до непристъпни стени. Анес се бои, че може да се изгуби, всеки момент очаква да попадне в засада, но не забавя ход.