Пиер Певел: Драконът на Арканите

— Ето… гледай… гледай… Трябва да видиш — гласът на сестра Беатрис отслабва.

Белите ѝ очи потъмняват, сякаш удавени в някаква черна течност, и Анес потъва в дълбоките им мрачини.

Сега тя вижда.

Цари мрак. Изпадналите в паника тълпи тичат като обезумели по улиците, озарявани от лумналите пожарища. Нажежената стихия се стоварва от небесата. Бълва я черен дракон. Или няколко дракона. Пламъците бият по покривите; пламтящи потоци превръщат в прах керемидите; сипе се врял дъжд. Умиращите от страх люде се опитват да избягат някъде. Крещят неистово, блъскат се, бият се и тъпчат по-слабите. Страхът и паниката убиват наравно с мълниите. Войници стрелят безцелно към висините. Хора-факли агонизират. Огънят унищожава цели квартали, а огромните озарения се отразяват в тъмните води на Сена, които текат край изпепеления Лувър.

Париж гори, безсилен пред гнева на дракон, чиито ониксови люспи блестят в червено и златно. Той ръмжи, бълва огън и триумфира. Скъпоценен камък грее на челото му. Пламъците се сипят наляво и надясно, докато, спуснал се от висините, той лети над сградите. След това се издига с няколко удара на крилете и оставя след себе си опустошение. Огромен и могъщ е. Гневът му е варварски. Остава за момент в черните небеса, съзерцава делото си, вероятно разсъждава как може да продължи да руши. Най-после, след като е намерил цел, отново се спуска към пожарищата и страхотиите…

Изведнъж камбаната на „Парижката Света Богородица“ започва да бие.

Анес се сепва и идва на себе си.

С пълни със сълзи очи, тя остава за момент изумена от онова, което е преживяла, от това видение, което ѝ се е сторило толкова силно, толкова реално. Гледката я е потресла и изпълнила с ужас.

Забелязва, че сестра Беатрис пуска ръката ѝ. Очите на вълчицата отново са станали млечнобели, но тя изпада в безсъзнание, а лицето ѝ се успокоява и чертите се смекчават: току-що се е освободила от товар, който е отнел всичките ѝ сили.

— Не… Не! — възкликва Анес. — Не заспивай! Трябва да ми обясниш! Трябва!

Тя хваща шатленката за раменете, разтърсва я, принуждава я да откликне:

— Обясни ми, Беатрис! Какво видях? Какво ми показа?

— Това… Това ще се случи — шепне вълчицата.

— Кой е този дракон? Откъде идва?

— Няма… Няма име… Архай… Архай от Арканите…

— Какво? Не разбирам, Беатрис. Моля те, съвземи се!

Борейки се с изтощението си, сестра Беатрис отговаря:

— Арканите… Пази се от Арканите… и от Наследника… Те са много… Алхимика…

— Алхимика ли?

В този момент сестра Мари-Бенедикт отваря вратата и обявява:

— Време е, госпожо.

— Момент — казва Анес, без да се обръща. Продължава да държи сестра Беатрис за раменете и я пита: — Този алхимик е Алхимика от Сенките, нали?

— Алхимика от… Сенките.

— Трябва да тръгвате, госпожо! — настоява младата сестра шатленка.

— Вие си вървете! — сопва ѝ се Анес грубо. После отново се обръща към вълчицата, чиято глава клюмва: — Алхимика от Сенките вече не може никому да навреди, Беатрис. Ти не си в течение, но ние го победихме. Не е в състояние да стори зло на ни…

— Алхимика… Кралицата… в опасност…

— Драконът, Беатрис! Драконът!

Но сестра Беатрис губи съзнание и Анес нежно поставя главата ѝ на възглавницата, преди да се обърне към вратата…

… където младата шатленка е изчезнала.

Баронесата сипе проклятия, излиза в коридора, който е пуст: сестра Мари-Бенедикт не я е дочакала. Младата жена изругава и нахлузва черното наметало. Дали ще намери пътя сама? Стига до вестибюла, където при пристигането им шатленката запали факел, и там едва не се сблъсква с някого: сестра Мари-Бенедикт се връща.

— Вълчиците пристигнаха — обяснява тя. — Три са. Яздят виверни.

— И какво?

— Не ги очаквахме — заявява младата шатленка с ужас в очите. — Една от тях отиде да събуди настоятелката. Другите две застанаха на пост и…

Не завършва изречението — звънът на камбаната я прекъсва.

Обзет от безпокойство, воден от инстинкта си, Балардийо се убеждава, че нещо не е наред, като вижда да пристигат три виверни. Изминал е половината път по стълбата, която води към абатството, когато камбаната започва да бие. Старият войник забавя ход и сипе страшни псувни, докато продължава да се изкачва.

— Оставете ме — казва тихо Анес.

Говори решително.

Сестра Мари-Бенедикт и тя спират на ъгъла на някаква сграда. Камбаната продължава да бие и абатството се събужда.