Пиер Певел: Драконът на Арканите

Ленкур усети, че приятелска ръка го докосна по рамото. Обърна се към стареца, застанал до него. Виелиста се появяваше винаги така, облечен в овехтели дрехи. Но лицето му не беше подуто и окървавено, което ще рече, че не беше такъв, какъвто Ленкур го видя за последен път. Гледаше гордо и с обич, както баща наблюдава своя син.

Възможно ли беше да е прав?

Ленкур действително усещаше, че се е променил, откакто се присъедини към Остриетата на Кардинала, тази тайна група, състояща се от една жена и петима елитни мъже, командвани от капитан Ла Фарг.

Не. Една жена и четирима мъже.

Може би дори трима.

— А какво се случи с тази хубавица, която е обсебила мислите ти? — запита старецът, преструвайки се, че се занимава с виелата си.

— Од дьо Сент Аволд ли?

— Същата.

Погледът на младежа помръкна.

— Тя се върна у дома си, в Лотарингия. И се съмнявам, че някой ден ще може да дойде отново във Франция.

— Лотарингия не е чак толкова далече…

Лотарингия беше независимо херцогство, което Франция се готвеше да завладее. Скоро кралските полкове щяха да тръгнат към Нанси, столицата на Лотарингия и прочуто огнище на интриги. Нямаше съмнение, че по този повод кардинал Ришельо щеше отново да прибегне до услугите на своите Остриета. Тайните мисии и нелегалните действия винаги съпътстват войните.

— Къде е Маршал? — изведнъж попита Виелиста.

Маршал беше еднооко и немощно драконче, което той водеше със себе си вързано на повод, когато свиреше по улиците, за да припечели за хляба. Ленкур беше наследил малкото крилато влечуго.

— В кафеза си — отговори той.

— Знаеш, че не понася да бъде затворено…

— Известно ми е. Но там е на сигурно място в тези смутни времена.

— Да — съгласи се тъжно Виелиста. После отново поде: — Красив пръстен имаш, хлапе. Довиждане.

Сен Люк се появи от улица „Гробарска“.

Ленкур не погледна, но знаеше, че Виелиста се е изпарил.

Сен Люк кимна на Ленкур, когато влезе в гробището.

Беше облечен изцяло в черно — панталони и дублет, ботуши и ръкавици, шапка. Дори красивата дръжка на рапирата му беше черна. Фино алено перо обаче украсяваше шапката му. На цвят беше същото като стъклата на странните кръгли очила, които предпазваха очите му на влечуго — тъй като Сен Люк беше мелез. Драконова кръв течеше във вените му, което можеше да се долови по животинското и мрачно очарование, което се излъчваше от него. Строен и породист, вдъхващ ужас и елегантен, Сен Люк беше великолепно и смъртоносно оръжие.

Той се приближи до Ла Фарг и спря на няколко крачки от него, зад гърба му, отдясно. Сигурен, че неговият капитан го беше чул и разпознал, не се обади и зачака под жаркото слънце. Алмадес трябваше да заеме това място, най-доброто, за да наблюдава околностите и да пази Ла Фарг, без прекалено да му се натрапва. Но Алмадес не беше тук и вече никой нямаше да види високата и слаба фигура на испанеца.

— Той почука три пъти — рече Ла Фарг и сведе поглед към гроба.

Сен Люк не отговори.

— Веднага след като затвори вратата — продължи старият капитан. — Почука три пъти с ръка… Три пъти, както беше обичайно за него. Въпреки обстоятелствата. Въпреки опасността. Въпреки…

Не завърши изречението.

Алмадес беше негов приятел и телохранител. Прогонен от Испания заради някаква тъмна афера, този учител по фехтовка беше вече до него, когато за първи път се появиха Остриетата на Кардинала. Сериозен и мълчалив, потаен, строг до аскетизъм. Алмадес притежаваше невероятно благородство. Имаше само една мания — повтаряше по три пъти действията си. Оседлаваше ли коня си — три пъти дърпаше юздите. Почистваше ли дублета си — четката три пъти минаваше напред и назад. Остреше ли рапирата си — три пъти от едната страна, три пъти от другата.

Не можеше да се откаже от този навик.

— Почука три пъти — повтори Ла Фарг. — Почука три пъти и всичко избухна в пламъци.

Сен Люк вглъбено кимна.

Случи се посред бял ден. Голям черен дракон атакува Шатле, това укрепление, чиято главна кула представляваше затвор насред Париж. Камбаните в столицата биеха като луди и всички, които видяха ужасяващото влечуго да минава, не можеха да повярват на очите си.

Ла Фарг и Алмадес се намираха на четвъртия етаж в Шатле, където капитанът трябваше да се срещне с един затворник в килията му. Този затворник беше Алхимика от Сенките — дракон, но от тези, за които човешката форма беше станала по-естествена от истинската им чудовищна същност. В последно време той беше организатор на заговор с цел отвличането на кралицата по време на бал, даван от херцогиня Дьо Шеврьоз. Остриетата на Кардинала попречиха това да се случи. Независимо че кралицата беше спасена, скандалът беше избегнат, а повечето виновници бяха арестувани или убити, много въпроси останаха без отговор. Тези въпроси Ла Фарг се готвеше да постави на Алхимика.