Пиер Певел: Драконът на Арканите

— Сигурна ли си, че не предпочиташ…

— Остани тук и се погрижи да скриеш добре конете. Скоро ще се върна.

— Бъди внимателна, хлапе. Не ме принуждавай да идвам да те търся.

Загрижено Балардийо гледа как младата жена се отдалечава към старата кула, издигаща се в подножието на стръмния склон. Тази кула подслонява извор, който дълго време е захранвал Възвишението Сен Мишел с чиста вода. До нея се стига по тясна стълба между две високи стени, слизаща направо от абатството. Стълбата вече не се използва, но си остава достъпна. Изпълнявайки предписанията, Анес чука на вратата, която осигурява достъп до кулата, и чака.

Прозорчето се отваря и една сестра на Сен Жорж внимателно подава глава оттам. Тя е млада. Вероятно се е замонашила преди не повече от година.

— Името ми е Анес дьо Водрьой.

Монахинята кима и бърза да пусне Анес вътре. Тя носи над расото и бялата касинка широко черно наметало с качулка. Подава подобно наметало на баронесата и ѝ казва:

— Това е за вас. Аз съм сестра Мари-Бенедикт.

— Не заключвайте вратата, сестро — нарежда ѝ Анес и облича бързо дрехата.

— Но аз…

— Ако трябва да бягам сама, предпочитам да не си разбивам носа в тази врата.

— Да бягате ли?

— Човек никога не знае, сестро…

Обезпокоена, притисната от отлитащото време, младата шатленка се съгласява.

Следвайки я по стълбата, Анес си припомня годините на своето послушничество. Била ли е толкова млада, колкото това момиче, когато е трябвало да направи избор и да реши какво бъдеше я очаква? Трудно ѝ е да повярва. А всъщност беше тъй близо до възможността да стане монахиня.

Стълбата е толкова стръмна, че човек не може да се изкачва по нея, без да се задъха. Горе трябва да бъде отключена друга врата, която води към широката тераса на готическо здание, толкова впечатляващо с размерите си, колкото и с елегантния си вид: то се нарича „Чудото“. Тази тераса служи за обходен път и Анес и шатленката тръгват по него. Баронесата се оставя да бъде водена из тайните на абатството.

За щастие, часовите са рядкост.

Въпреки страха си, сестра Мари-Бенедикт отвежда Анес до местопредназначението без особени затруднения. Тя отваря врата под тесен свод и влиза последна, след като оглежда тревожно околността. Намират се в тъмен вестибюл, където едва мъждее маслена лампа. Младата шатленка пали факел, за да освети мрачния коридор.

— Пристигнахме — казва тя и спира пред някаква врата.

Поглежда крадешком надясно и наляво, отваря и се отдръпва.

— Побързайте — шепне монахинята. — Всеки момент може да открият, че съм взела ключовете.

Баронеса Дьо Водрьой кимва и влиза сама в аскетичната монашеска килия с голи стени и без прозорци. Върху тясното легло спи жена, чието красиво лице ѝ е трудно да разпознае в полумрака, то е толкова бледо и изтощено от умора. Все пак това наистина е сестра Беатрис д’Осен. Какви ли изпитания са я променили до такава степен?

Анес и тя се познават и са свързани с приятелство още от времето на послушничеството си. Но сестра Беатрис прие монашеството. Дори стана „вълчица“, следвайки в това отношение призванието, предназначено за младата баронеса. Белите вълчици са елит сред Сестрите на Сен Жорж. Наричат ги така, понеже манастирът им се намира в Сен Лу, но и защото са войнствени и ловуват в глутница. Едновременно монахини и амазонки, вълчиците яздят коне и размахват рапири срещу драконите, които преследват и срещу които могат да противопоставят само щита на вярата си и остриетата от драконит. Сестра Беатрис д’Осен е една от най-добрите, Анес не се съмнява в това.

Тя сваля черната си качулка, сяда на леглото до заспалата монахиня и докосва ръката ѝ. Сестра Беатрис веднага отваря клепачи и Анес едва сдържа възклицанието си от изненада, когато вижда слепите ѝ, млечнобели очи.

— Анес? Ти ли си, Анес?

— Да, Беатрис. Аз съм.

— Да бъде благословен Бог! Най-после молитвите ми бяха чути!

— Боже мой, Беатрис, очите ти! Какво се е случило с теб? — пита Анес нежно.

— Няма нищо, Анес. Нищо освен цената на… Няма да продължи дълго, струва ми се…

— Цената на какво?

— Трябва да научиш всичко, Анес. Трябва да видиш онова, което аз видях!

Вълчицата се опитва да се повдигне от леглото, но Анес я възпира, като внимателно я докосва за раменете и казва:

— Успокой се, Беатрис. Необходима ти е почивка. Ще се върна отново.

— Не! Сега! Много е важно!… Дай ми ръката си, Анес!

Пръстите на монахинята стискат дланите на баронесата.