Рик Риърдън - Битката за Лабиринта

— Вие сте платили на Герион да ни пропусне да минем през ранчото, нали?

Хера сви рамене. Роклята й искреше във всички цветове на дъгата.

— Исках да улесня пътя ви.

— Но не ви е пукало за Нико. Радвали сте се, че ще го предадат в Тартар.

— О, стига — махна с ръка тя. — Не чу ли какво каза синът на Хадес? Тук никой не го иска. Не му е мястото в лагера.

— Хефест е прав — изръмжах аз. — Вие обичате само съвършените семейства, не ви е грижа за обикновените хора.

Очите й заблестяха застрашително.

— Мери си думите, сине на Посейдон. Не знаеш какво направих за вас в Лабиринта. Аз държах ръката ти, когато се изправи срещу Герион, и насочих стрелата. Аз те изпратих на острова на Калипсо. И пак аз отворих прохода към крепостта на титаните. Анабет, скъпа, ти поне виждаш колко съм ви помогнала. Не бих възразила срещу едно приношение като благодарност за усилията ми.

Анабет стоеше неподвижна като статуя. Можеше да благодари. Нищо не й струваше да обещае, че ще хвърли няколко пържоли в огъня за Хера, а после да забрави да го направи. Но тя стискаше зъби инатливо. Изглеждаше точно така, както при сблъсъка със сфинкса — отказваше да приеме лесните задачи, дори и това да й навлечеше неприятности. Изведнъж си дадох сметка, че това беше едно от нещата, които най-много харесвах у нея.

— Пърси е прав. — Тя обърна гръб на богинята. — На вас мястото ви не е тук, царице Хера. Така че, следващия път… благодаря, но ще минем и без вас.

Усмивката на Хера беше по-страшна и от озъбването на емпуса. Цялото й тяло заискря.

— Ще съжаляваш за тази обида, Анабет. Ще съжаляваш горчиво!

Отклоних очи, богинята прие истинската си божествена форма и изчезна с ярък проблясък.

На билото отново се възцари спокойствие. Драконът Пелей дремеше под закаченото на елата Златно руно, все едно нищо не се беше случило.

— Съжалявам — рече Анабет. — Трябва да тръгвам. Ще се чуваме.

— Виж, Анабет… — Спомних си за Света Елена, за острова на Калипсо, за Люк и Рейчъл Елизабет Деър… Как така изведнъж всичко беше станало толкова сложно? Не можех да си представя как щях да изкарам цяла учебна година далеч от Анабет.

В този миг Аргус натисна клаксона на микробуса долу на пътя и шансът ми безвъзвратно отлетя.

— По-добре тръгвай — рече Анабет. — Пази се, водорасляк!

Тя хукна надолу към лагера. Не отделих поглед от нея, докато не се скри зад хижите. Не се обърна нито веднъж.

Два дни по-късно дойде и рожденият ми ден. Винаги се падаше след края на лагера, така че нямаше как да го отпразнувам там, а пък нямах много простосмъртни приятели. Освен това, заради онова пророчество, че щом навърша шестнайсет, може да унищожа света, порастването не ме изпълваше с радост. Сега ставах на петнайсет. Времето ми изтичаше.

Мама организира малко празненство у дома, на което дойде и Пол Шарън. Но той не беше вече проблем, тъй като Хирон си бе поиграл с мъглата и бе убедил ръководството на гимназията „Гуди“, че нямам нищо общо с пожара в кабинета по музика. Сега Пол и останалите свидетели смятаха, че Кели е била луда терористка, а аз невинен, случайно попаднал там очевидец, поддал се на паниката и избягал от местопрестъплението. Следващия месец щях да тръгна на училище в „Гуди“ и ако исках да запазя рекорда си по изключване, щеше да се наложи да се постарая повече.

Тайсън също дойде на купона и мама приготви още две сини торти специално за него. Докато Тайсън й помагаше да надуят балоните, Пол Шарън ме повика в кухнята.

Разсипахме пунша в чаши и той рече:

— Разбрах, че майка ти ще те запише на шофьорски курсове.

— Аха. Супер.

Отдавна тръпнех в очакване на шофьорската книжка, но сега тя изведнъж като че ли не ме интересуваше толкова и Пол го усети. Понякога той ми напомняше на Хирон — и двамата можеха с един поглед да разчетат мислите ми. Може би това беше учителската аура.

— Имал си тежко лято — рече той. — Нещо ми подсказва, че си изгубил някой важен за теб човек… Проблеми с момичетата?

Зяпнах.

— Откъде знаеш? Мама ли…

Той вдигна ръка.

— Майка ти не ми е казала нито дума. А и аз не бих си пъхал носа. Просто усещам, че има нещо необичайно у теб, Пърси. Понякога ми е трудно да те разбера, но все пак и аз съм бил на петнайсет някога и се досещам от собствения си опит… Значи е било тежко лято?

Кимнах. Бях обещал на мама да призная истината на Пол, но сега като че ли не беше подходящият момент.

— Изгубих няколко приятели от лагера — рекох. — Не бяхме много близки, но въпреки това…