Рик Риърдън: Битката за Лабиринта

Богът на виното плъзна поглед по насъбралите се сатири.

— Липсвах ли ви?

Сатирите един през друг се запрекланяха и закимаха.

— Да, да, много, господарю.

— А на мен вие хич не ми липсвахте! — отсече Дионис. — Нося ви лоши вести, приятели. Черни и мрачни. Дребните божества се отричат от клетвите си. Морфей е преминал на страната на врага. Хеката, Янус и Немезида — също. Само Зевс знае още колко.

В далечината отекна гръм.

— Поправям се: дори и Зевс не знае още колко. А сега искам да чуя историята на Гроувър. Отначало!

— Но, господарю! — възрази Силен. — Това са пълни глупости!

В очите на Дионис пламнаха лилави пламъци.

— Току-що научих, че синът ми Кастор е мъртъв, Силен. Не съм в настроение. Не ми противоречи, а побързай да угодиш на желанието ми!

Силен преглътна и даде знак на Гроувър.

Когато Гроувър приключи, господин Д. кимна.

— Струва ми се, че е абсолютно в стила на Пан. Гроувър е прав. Търсенето е излишно. Трябва да започнете сами да мислите за себе си. — Обърна се към един сатир. — Донесете ми обелено грозде, веднага!

— Слушам, господарю! — Онзи хукна да изпълни заповедта.

— Трябва да изпратим предателя в изгнание! — настоя Силен.

— Не — възрази Дионис. — Не разрешавам!

— И аз съм против — обади се Хирон.

Силен упорито стисна зъби.

— Всички останали ли подкрепят предложението за изгнание?

Той и другите двама възрастни сатири вдигнаха ръце.

— Трима на двама — обяви Силен.

— Добре — кимна Дионис. — Но за ваше нещастие, гласът на бога се брои за два. И тъй като аз съм против, получава се равенство.

Силен скочи възмутен.

— Това е недопустимо! Съветът не може да се оттегли, без да вземе решение.

— В такъв случай го разпуснете този ваш съвет! — извика господин Д. — Не ме интересува!

Силен сковано се поклони и заедно с двамата си приятели обидено си тръгна. Още двайсетина сатири ги последваха. Останалите се скупчиха наоколо, шепнейки смутено.

— Не се тревожете — рече Гроувър. — Не ни е нужен съвет, за да решава какво да правим. И сами можем да се справим.

Той отново разказа думите на Пан — как всеки, със собствените си усилия, трябва да помага за спасяването на дивата природа. Раздели сатирите на групи — едни да надзирават резерватите, други да търсят последните девствени кътчета, трети да се грижат за парковете в големите градове.

— Гроувър май е пораснал — измърмори Анабет.

Следобеда открих Тайсън на плажа, заедно с Бриарей. Сторъкият разсеяно строеше пясъчен замък с петдесетина от ръцете си и вече беше издигнал триетажна сграда с крепостна стена, с ров и подвижен мост.

Тайсън рисуваше карта в пясъка.

— След рифа завиваш наляво — обясняваше той. — Когато стигнеш до потъналия кораб, се спускаш право надолу. Продължаваш около миля на изток, покрай гробището на русалките и ще видиш огньовете на пещите.

— Обясняваш му как да стигне до пещите? — попитах аз.

Той кимна.

— Бриарей иска да помогне. Ще покаже на циклопите тънкости, които сме забравили, и ще ги научи как да изработват по-хубави оръжия и брони.

— Искам да видя циклопите — потвърди Бриарей. — Не желая да стоя сам повече.

— Там долу едва ли ще си самотен — рекох с копнеж, тъй като досега не бях слизал в царството на Посейдон. — Ще ти намерят работа.

Грейна щастливото лице на Бриарей.

— Работата е хубаво нещо! Де да можеше и Тайсън да дойде с мен!

Тайсън се изчерви.

— Трябва да остана тук при брат си. И сам ще се справиш, Бриарей. Благодаря ти за всичко.

Сторъкият ми стисна ръката — поне стотина пъти.

— Някой ден ще се видим отново, Пърси. Сигурен съм!

След това сграбчи здраво Тайсън в октоподска прегръдка и навлезе във водата. Гледахме как огромната му глава потъва сред вълните.

Потупах Тайсън по гърба.

— Ти му помогна много.

— Само си поговорихме.

— И вярваше в него. Без Бриарей нямаше да се справим с Кампе.

Тайсън се усмихна.

— Той хвърля добри камъни.

Разсмях се.

— Да, наистина хвърля добри камъни. Хайде, здравеняко, да вървим да вечеряме.

Хубаво беше да седнем да вечеряме в трапезарията, както обикновено. Тайсън седеше до мен на масата на Посейдон. Залезът над залива на Лонг Айлънд беше пленителен. Нещата далеч не се бяха върнали в нормалното си русло, но когато се приближих към огъня и хвърлих залък от храната си в пламъците като приношение към Посейдон, наистина мислех, че имаше за какво да съм благодарен. Приятелите ми бяха живи. Лагерът беше в безопасност. Кронос беше принуден да се оттегли — поне засега.