Рик Риърдън - Битката за Лабиринта

На лицето на Дедал се разля усмивка. Той застина като статуя. Кожата му стана прозрачна, видяха се бронзовите механизми и колелца, задвижващи тялото му. След това статуята се разпадна в сребрист прах и вятърът за секунди го разнесе.

Госпожа О’Лиъри зави жално. Потупах я по главата, опитвайки се да я утеша. Земята потрепери — земетресение, което вероятно се беше усетило във всички по-големи градове в страната — и Лабиринтът се срути. Надявах се, че е погребал в руините си и армията на титаните.

Огледах касапницата по бойното поле и уморените лица на приятелите си.

— Хайде — рекох, — да вървим. Чака ни работа.

Сбогувахме се с твърде много приятели.

Онази нощ за първи път видях за какво се използваха погребалните савани и реших, че ми стигаше до края на живота ми.

Лий Флетчър, син на Аполон, беше повален от великан. Тялото му беше увито в златист саван без никаква украса. Загиналият в двубой син на Дионис беше в тъмнолилава плащаница, избродирана с лозници. Казваше се Кастор. Беше ме срам, че толкова години се бяхме засичали с него в лагера, а не си бях направил труда да науча името му. Беше на седемнайсет. Неговият брат-близнак Полукс се опита да каже няколко думи, но се разплака. Мълчаливо взе факлата и я хвърли върху погребалната клада, разположена в средата на амфитеатъра. Пламъците погълнаха телата за секунди, пушек и искри се издигаха към звездите.

На следващия ден трябваше да се погрижим за ранените — едва ли имаше лагерник, който да не беше пострадал. Сатирите и дриадите се мъчеха да възстановят нанесените щети на гората.

По обяд съветът на чифтокопитните старейшини се събра на извънредно заседание в свещената горичка. Отпред се разположиха тримата дебели сатири и Хирон, който беше в инвалидната си количка. Щеше да изкара следващите няколко месеца в нея, докато счупеният му крак не заздравееше достатъчно, за да издържи тежестта му. Поляната беше пълна със сатири и дриади чак до водата, стотици се бяха събрали да видят какво ще се случи. С Хвойничка и Анабет стояхме до Гроувър.

Силен настояваше незабавно да прогони Гроувър в изгнание, но Хирон го убеди първо да изслуша доказателствата. Разказахме за случилото се в кристалната пещера и предадохме думите на Пан. След това няколко свидетеля описаха странния звук, който беше издал Гроувър на бойното поле и в резултат на който армията на титаните беше побягнала обратно в Лабиринта.

— Това беше паника — настояваше Хвойничка. — Гроувър призова мощта на бога на дивата природа.

— Паника ли? — попитах аз.

— По време на първата война между боговете и титаните — заобяснява Хирон, — бог Пан надал ужасяващ вик, който вселил страх у противника. Това е — или по-скоро беше — най-голямото му оръжие. Благодарение на този страх, вдъхнат у врага, боговете спечелили битката. Затова и думата паника идва от името на Пан. Вчера Гроувър използва същата тази мощ.

— Глупости! — изрева Силен. — Светотатство! Може би това е бил благослов от бога на дивата природа. Или пък, музиката на Гроувър е била толкова ужасна, че е изплашила врага!

— Не е така — обади се Гроувър. Ако бях на негово място, не бих се държал толкова спокойно след такива обиди. — Той остави духа си да проникне у всички нас. Не бива да стоим със скръстени ръце. Всеки от нас трябва да стори нещо, за да възстанови дивата природа и да защитава това, което е останало от нея. Трябва да кажем на целия свят, че Пан е мъртъв и няма на кого да разчитаме, освен на самите себе си.

— В това ли искаш да повярваме след две хиляди години търсене? — извика Силен. — Никога! Трябва да продължим да дирим Пан. Прогонете предателя!

Неколцина от по-старите сатири одобрително замърмориха.

— Нека гласуваме! — настоя Силен. — Кой би повярвал на този смешен младок?

— Аз! — обади се познат глас.

Обърнахме се. На поляната излезе Дионис. Беше облечен в официален черен костюм, така че в първия момент едва го познах, с тъмновиолетова вратовръзка и виолетова риза, къдравата му тъмна коса беше внимателно сресана. Очите му бяха кървясали, както винаги, а пухкавото му лице беше зачервено, но предположих, че този път е от мъка, а не заради наложения му сух режим.

Сатирите станаха и почтително се поклониха. Дионис вдигна ръка и от земята до Силен изникна трон от лозници.

Дионис седна и кръстоса крака. Щракна с пръсти и един сатир се завтече към него с поднос със сирене, соленки и диетична кола.