Рик Риърдън - Битката за Лабиринта

Притесняваше ме единствено Нико, който се спотайваше в сенките отвън. Бяха му предложили да се настани на масата на Хермес или дори при Хирон, но той беше отказал.

След вечеря лагерниците се спуснаха към амфитеатъра, децата на Аполон бяха обещали невероятен концерт за повдигане на духа, но Нико се обърна и изчезна в гората. Реших да го последвам.

Щом навлязох в сенките на дърветата, изведнъж си дадох сметка колко се е стъмнило. Никога преди не ме е било страх да вляза в гората, макар да знаех, че там е пълно с чудовища. Този път обаче мисълта за вчерашната битка не ми излизаше от главата и се зачудих дали някога отново ще мога да пристъпя тук, без да ме връхлети споменът за кошмарната касапница.

След няколко минути зърнах някакво зарево. Първо реших, че Нико е светнал с фенерче, но после видях, че сиянието идваше от един призрак. На поляната стоеше трепкащият образ на Бианка ди Анджело и се усмихваше на брат си. Каза му нещо и посегна да го погали по лицето. След това сянката изчезна.

Нико се обърна и ме видя, но като че ли не се ядоса.

— Сбогувахме се — рече той дрезгаво.

— Липсваше ни на вечеря — рекох. — Можеше да седнеш при нас с Тайсън.

— Не — поклати глава той.

— Нико, не можеш да не се храниш. Ако не искаш да спиш в хижата на Хермес, не е проблем да направят изключение и да те сложат в Голямата къща. Там има предостатъчно стаи.

— Тръгвам си, Пърси.

— Но… не можеш да си тръгнеш ей така. Опасно е. Трябва да минеш обучението в лагера.

— Ще мина обучението при мъртвите — отвърна той спокойно. — Лагерът не е за мен. Неслучайно тук няма хижа на Хадес, Пърси. Тук, както и на Олимп, той не е добре дошъл. Мястото ми не е тук. Ще си вървя.

Искаше ми се да възразя, но знаех, че е прав. Колкото и да не ми харесваше, Нико трябваше да поеме сам по своя мрачен път. Спомних си как в пещерата на Пан богът на дивата природа се беше обърнал към всеки от нас поотделно, с изключение на Нико.

— И кога тръгваш? — попитах.

— Веднага. Имам хиляди въпроси. Коя е майка ми? Кой е плащал училищните такси на мен и на Бианка? Кои е бил онзи адвокат, който ни изведе от хотел „Лотос“? Не знам абсолютно нищо за миналото. И искам да разбера.

— Нормално — кимнах аз. — Надявам се, че не е нужно да се разделяме като врагове.

Той сведе поглед.

— Съжалявам, че се държах така. Трябваше да те послушам за Бианка.

— В този ред на мисли… — Бръкнах в джоба си. — Виж какво намери Тайсън, докато чистехме хижата. Може би ще я искаш. — Подадох му оловната фигурка на Хадес, малката играчка от „Митомеджик“, която Нико беше захвърлил през зимата.

Той се поколеба.

— Вече не си играя на „Митомеджик“. Тя е за деца.

— Има четири хиляди мощ в атака — опитах се да го придумам аз.

— Пет хиляди — поправи ме Нико. — И то само ако противникът нападне пръв.

Усмихнах се.

— Не е зле от време на време човек да се връща към детството.

Подхвърлих му фигурката.

Нико я хвана, за миг впи поглед в нея и я прибра в джоба.

— Благодаря.

Протегнах ръка. Той неохотно я пое. Десницата му беше студена като лед.

— Много неща искам да проверя — рече той. — Някои от тях… Ако науча нещо полезно, ще ти кажа.

Не бях сигурен за какво говореше, но кимнах.

— Ще поддържаме връзка.

Нико се обърна и пое сред дърветата. Сенките като че ли надвисваха над него, сякаш се надпреварваха да привлекат вниманието му.

Зад мен се чу глас:

— Ето това се вика ужасно угрижен младеж.

Обърнах се и видях Дионис, все още беше облечен с черния си костюм.

— Ела с мен — подкани ме той.

— Къде? — попитах подозрително.

— При лагерния огън — отвърна той. — Нещо ми се пооправи настроението и реших да поговоря с теб. Ти винаги успяваш да ме ядосаш.

— Ъъъ… благодаря.

Поехме между дърветата мълчаливо. Забелязах, че Дионис се носеше във въздуха, лъснатите му черни обувки се плъзгаха на няколко сантиметра над земята. Вероятно не искаше да се изкаля.

— Струпаха се доста предателства — рече той. — Нещата не вървят на добре за Олимп. И все пак ти и Анабет спасихте лагера. Не съм сигурен дали да ви благодаря за това.

— Не бяхме сами, всички помогнаха.

Той сви рамене.

— Както и да е. Но все пак стореното от вас беше важно. И е редно да знаеш, че усилията ви не са били безрезултатни.

Стигнахме до амфитеатъра и Дионис посочи към лагерния огън. Клариса стоеше до едро мургаво момче, което явно й разказваше някакъв виц. Това беше Крис Родригес, който беше полудял в Лабиринта.